Как мегапотопът създаде Средиземно море

Преди около 5,3 милиона години нашата планета преживява катаклизъм, непознат в човешката история. Масивен и внезапен потоп, преобразява ландшафта на огромен регион.

Това драматично събитие, известно днес като Занклийски мегапотоп, води до прераждането на Средиземно море.

Преди милиони години тектоничната активност издигнала планинска верига в Гибралтарския проток, която временно отделила Средиземно море от Атлантическия океан.

Откъснато от притока на океанска вода, в края на миоцена, морето се изпарило под безмилостното слънце оставяйки само няколко разпръснати солени езера, заобиколени от километри солени равнини и дебел слой от минерали. Цялото Средиземно море на практика изчезнало. В резултат на това, преди около шест милиона години Средиземноморският басейн представлявал обширна, изгоряла от слънцето солена пустош. Този период днес е известен като Месинската криза на солеността (Messinian Salinity Crisis).

Почти пълното пресъхване на района нанесло огромни щети на морските екосистеми, като около 90 % от средиземноморските морски видове не оцелели. Учените смятат, че преди морето да пресъхне, то е било обитавано от най-различни същества – древни акули, перконоги, риби и корали. Само 86 от около 780-те вида, обитавали морето преди Месинската криза на солеността, са оцелели като са намерили убежище в малкото останали водни басейни след пресъхването на морето. Междувременно пресъхналото морско дъно за кратко се превърнало в сухоземен път, който позволил на животните да преминават между Африка и Европа.

С течение на времето в резултат на движението на тектоничните плочи в района на Гибралтар нивото на сушата бавно се понижавало, докато тя не се изравнила с нивото на Атлантическия океан. Малка струйка вода се изляла оттам и това дало начало на събитието, което завинаги щяло да промени облика на Средиземноморието.

Постепенно струйката се превърнала в поток, който се разширил в бурна река. Много скоро Атлантическият океан се излял в отдавна изолираното и пресъхнало Средиземно море, слагайки внезапно край на 600 000-годишнa суша.

След като проливът се отворил напълно, Средиземно море се запълнило с вода с невероятна скорост. Изследователите смятат, че около 90 % от обема на басейна са се възстановили за много кратък период (между няколко месеца и две години).

В разгара на събитията, в западното Средиземноморие водата се вливала с дебит от около 100 милиона кубични метра в секунда, а нивото на морето се е повишавало с до десет метра на ден. Когато достигнала бреговете на днешна Сицилия, водната стихия се движела със скорост от около 32 метра в секунда (115 км/ч). Увличайки въздуха след себе си, тя създавала ветрове със силата на тропическа буря.

Внезапното натрупване на вода вероятно е предизвикало земетресения, докато земната кора се приспособявала под огромния натиск. Огромните свлачища по наводнените склонове биха предизвикали цунами. Геоложките данни сочат, че някои вълни са достигнали височина от около 100 метра по испанското крайбрежие.

Геолозите считат този потоп за най-голямото известно наводнение в историята на Земята. С него започва нова геоложка епоха – Плиоценът, чийто първи етап е Занклият.

Нахлуващият Атлантически океан издълбал канали през Гибралтарския проток и по морското дъно, изкопавайки около 1 000 кубични километра скална маса, която се отложила отново под формата на огромни подводни седиментни по-навътре в Средиземно море.

Първоначално наводнението заляло западния басейн на Средиземно море. С покачването на нивото водите прелели през Сицилианския праг и се устремили на изток. По пътя си те ерозирали терена, оставяйки след себе си стотици продълговати ридове и възвишения – релефни форми, които и днес свидетелстват за действието на изключително мощни водни потоци. По-нататък на изток водата достигнала друга естествена преграда – Малтийския ескарпмент (гигантски подводен скален склон). Тази внушителна подводна структура разделяла Средиземно море на западен и източен басейн. Поради това нахлуващите атлантически води първо запълнили западната част на Средиземноморието, преди да прелеят към източния басейн през Малтийския ескарпмент, причинявайки поредния катастрофален катаклизъм.

Това вероятно е създало най-високия водопад в историята на Земята, (с височина около1,5 километра) в близост до Сицилия, който засенчва днешния водопад „Анхел“.

Компютърните симулации и сондажите на утайките показват, че по-голямата част от Средиземно море се е напълнила буквално „за миг“ по геоложките стандарти.

Основната фаза (90% от обема) продължила между няколко месеца и 2 години. През този пиков период нивото на Средиземно море се е покачвало с шокиращите до 10 метра на ден.

Целият процес – от първата капка до запълването на източната част на Средиземно море и пълното изравняване на нивата с Атлантическия океан отнел не повече от 2 до 16 години.

Днес Гибралтарският проток все още носи следи от този катаклизъм. Под водите му се намират два подводни прага (праговете Камаринал и Еспартел). Тези плитки хребети вероятно са се образували след потопа в резултат на срутване на терена или останали седименти.

С връщането на водите в Средиземно море, много от сухоземните мостове изчезнали. Острови като Крит, до които някога се стигало по суша, отново останали изолирани. Отделени от популациите на континента, животните на тези острови еволюирали в нови, самостоятелни видове.

Откритият отново морски път позволи на морските обитатели да се заселят отново в Средиземно море. С течение на времето от Атлантическия океан навлезли морски животни като китове и тюлени. В началото обаче водата била прекалено солена и бедна на хранителни вещества, което забавило пълното възстановяване на морския живот. Учените отбелязват, че са били нужни още около 26 000 години, за да може циркулацията на водата да изхвърли излишната акумулирана сол обратно в Атлантика и Средиземно море да се превърне в гостоприемна за живота морска екосистема.

Наводнението променило завинаги екосистемата на Средиземно море. Много от видовете, които са съществували преди кризата, така и не се завърнали, а на тяхно място се появили нови морски общности. Дори милиони години по-късно биологичното разнообразие на морето, макар и богато, е коренно различно от това, което е било преди пресъхването на басейна.

Наводнение от такъв мащаб може дори да е повлияло на глобалните климатични модели. Някои учени изказват хипотезата, че такъв внезапен приток на вода би могъл да промени океанската циркулация.

Дълго време хипотезата за внезапен, експлозивен потоп бе посрещана с дебати. Модерните океанографски и геофизични технологии обаче извадиха наяве множество доказателства, които превърнаха тази хипотеза в научно признат факт.

1. Гибралтарският белег: 390-километров ерозионен канал.

Това доказателство за катаклизма се намира на мястото, където всичко е започнало – Гибралтарския пролив. Чрез сеизмично профилиране (изследване на земната кора под морското дъно с помощта на звукови вълни) учените откриват гигантска подводна бразда. Системата от ерозионни канали започва от Кадиския залив в Атлантика, пресича скалния праг на Гибралтар и навлиза дълбоко в Алжирския басейн. Цялото това трасе е с дължина близо 390 километра, а на места улеят е врязан в скалата до 600 метра дълбочина. Подобно мащабно врязване в твърдата скала свидетелства за огромна, концентрирана водна маса, движеща се с ураганна скорост, която буквално е „прорязала“ скалното дъно.

2. Свидетелството на утайките

Сондажите разкриват дебели слоеве от т.нар. евапорити (минерали като халит и гипс, които се отлагат само при интензивно изпарение на солена вода в плитки, пресъхващи басейни). Директно върху тях, без никакъв преходен слой, лежат плиоценски дълбоководни глини, богати на микрофосили от организми, живеещи единствено в открития, дълбок океан. Липсата на междинни седименти показва, че замяната на сухата солена пустиня с километрична морска шир е станала светкавично – за броени месеци или години, без време за плавно натрупване на преходни утайки.

3. Вторият водопад и подводният каньон край Малта

Проучванията на Малтийския ескарпмент дават ключов отговор за това какво се е случило, след като водата е преодоляла Гибралтар. Край бреговете на Малта и Сицилия океанолозите откриват огромен подводен каньон, наречен Ното, съчетан с хаотични полета от масивни седиментни наноси (изнесени земни маси). Това е зоната на „Втория водопад“. По време на мегапотопа през каньона Ното са възникнали вихри и обратни течения и големи количества седименти са се отложили в Йонийско море.

Дълго време се смяташе, че всички доказателства и следи от катаклизма са погребани дълбоко под морското равнище. Фундаментално проучване, публикувано в края на 2024 г. в престижното списание Communications Earth & Environment, обаче преобърна тези представи. Международен екип от учени, воден от д-р Аарон Микалеф, откри първата непрекъсната линия от доказателства, свързваща сушата с морето (т.нар. onshore-to-offshore evidence).

Епицентърът на това откритие се намира в Югоизточна Сицилия. Благодарение на интензивните тектонски движения на земната кора през последните пет милиона години, регионът се е издигнал и днес част от древния морски коридор се намира на сушата.

Учените са анализирали над 300 асиметрични, хидродинамично оформени рида. Намерени на сушата в Сицилия, тези форми са ориентирани точно по посоката на потока. Те са изваяни от вода, движеща се с бясна скорост (около 115 км/ч), като стълбът прииждаща вода е бил толкова дълбок, че е залял хълмовете с десетки метри над върховете им.

Изследователите са проследили как тези сухоземни ридове преминават в издълбано устие на морското дъно, което се свързва директно с дълбоководния каньон Ното. Това е бил същинският „преливник“, по който водата от Западния басейн се е устремила в бездната на Източното Средиземно море.

4.Компютърното моделиране

Компютърните модели потвърждават катастрофалния сценарий. Изчисленията показват, че за да се образува откритият в Гибралтар канал, водният дебит в пика на потопа трябва да е достигнал 100 милиона кубични метра в секунда. Нивото на морето е нараствало с фантастичните 10 метра на денонощие.

Моделите сочат, че 90% от водния обем на Средиземно море се е възстановил за период между няколко месеца и две години.

Благодарение на задълбочените изследвания и многобройните открити научни доказателства, днес Занклийският мегапотоп вече не е просто хипотеза. Той е доказан факт за непознат в човешката история катаклизъм, който променя облика на планетата и създава Средиземно море такова, каквото го познаваме днес.

Maritime Global се реализира изцяло с доброволен и безвъзмезден труд от инж. Филип Карагьозов.
Ако сайтът Ви харесва, можете да го подкрепите с малка сума. Вашата подкрепа ще помогне сайтът да продължи да съществува и ще бъде огромен стимул да продължавам напред.