Борба за надмощие в източната част на Средиземно море през XV-XVII век

Автор: Иван Попов

Доклад, изнесен на Заключителна конференция „Науката в служба на обществото“, организирана от Съюза на учените – Варна на 30.10.2026 г.

1. Въведение

През четиринадесети – петнадесети век в света настъпват промени. Великите географски открития довеждат до бързо развитие. Първи Португалия и Испания започват да колонизират света като завладяват много земи в Новия свят. По-късно основни колониални държави стават Великобритания и Франция. С откриването на Америка и новите земи в Европа навлизат нови култури, растения и същевременно и работна ръка. Настъпва бързо развитие на техниката, голям напредък в астрономията, географията и повечето науки. При бързото развитие на човечеството започват борбите за завладяване на територии, а по-късно и за осъществяване на влияние. В източната част на Средиземно море след XIV в. Източната Римска империя (Византия) постепенно губи територии и запада. От това се възползва Османската империя, създадена през 1299 г. от Осман, който е първия султан. Новата държава непрекъснато воюва и завзема нови територии. Много държави изпадат под неин васалитет, който с годините се утежнява, докато окончателно загубят независимостта си. След завладяването на Константинопол настъпват промени: Византия престава да съществува и никога не се възстановява. На Балканския полуостров държавите са разпокъсани, не са в добри съседски отношения. Пътят през Балканския полуостров за центъра на Европа е отворен. Няколко пъти се сформират антиосмански коалиции, но не всички балкански държави се отзовават. Освен по суша Османската империя превзема пристанищните градове. [3] Всички си дават сметка колко важен е излазът на море, особено след Великите географски открития. Увеличава се стокооборота и търговията по море. В централната част на Черно море се издигат Венеция и Генуа, които си съперничат, първо в борбата срещу Източната Римска империя, а по-късно и срещу другите държави. Османската империя влиза в Константинопол през 1453 г., а през 1517 г. завладява и Египет. Така тя става господар, що се отнася до излаз на източната част на Средиземно море. Венецианската република се управлява от дожове. Тя завладява много крепости в Егейско море, което е свързано със Средиземно и островите Крит и Кипър до 1571 г.

На карта 1 се вижда колко голяма територия притежава Османската империя. С цифра 1 са обозначени териториите, които са владение на Венецианската република. Южната част на Италия „ботуша“ и остров Сицилия са владение на Испания. От картата се вижда колко голямо е териториалното превъзходство на Османската империя. Генуа и Венеция обаче точно по това време са водещи градове-държави в търговията и развиват своя флот. Периодът XV-XVII в. обхваща времето, когато Османската империя достига до най-големия си разцвет. В края на XIV в., когато България още не е паднала има военни действия между България и Генуа. През следващия век Второто Българско царство изчезва от географските карти на Европа.

Втората карта е от времето, когато турците са в своя зенит малко преди битката при Виена 1683 г., където те са спряни от обединените европейски сили и започват постепенно да губят земи и сила. От картата се вижда, че островите Крит и Кипър вече на са към Венеция. Войните между Османската империя и Венеция са общо осем, от които седемте (без последната) влизат в разглеждания от мен период. В спора Венеция надделява над Генуа още към края на XIV в. Решителната морска битка е при гр. Киоджа през 1381 г., където Венеция се издига, а Генуезката република загубва могъществото си. По-нататък Генуа постепенно загубва колониите си и остава само с о-в Корсика. При завладяването на Константинопол през 1453 г. Генуа подкрепя Византия, но това не помага да се спаси нейната столица. [3] Съдбата на Източната Римска империя изглежда предрешена още преди сто години,  когато турците стъпват на европейския континент и навлизат през пролив Дарданелите.

Войните между Венеция и Османската империя са следните:

• Обсада на Солун (1422 – 1430);
• Венецианско-турска война (1463-1479);
• Венецианско-турска война (1499-1503);
• Венецианско-турска война (1537-1540);
• Венецианско-турска война (1570-1573), известна още като Кипърска война;
• Венецианско-турска война (1645-1669), известна още като Критска война;
• Венецианско-турска война (1683-1699), известна още като Морейска война, част от т.нар. Голяма турска война на Свещената лига;
• Венецианско-турска война (1714-1718) [8]

 За османската империя особено успешен е султан Селим I (1512-1520). За краткото си управление води много войни: завладява Иран, задкавказките страни: Азербайджан, част от Грузия, Дагестан и Кюрдистан; покорява Месопотамия, Сирия и Египет (1517 г.) По-късно принуждава Венеция да му плаща данък и срещу тази цена запазва владенията си Крит, Кипър и няколко града на Егейско море. През 1519 г. под неговата власт попада Алжир. [2]

2. Войните между Венеция и Османската империя:

2.1. Първа война 1422-1430 г.: Обсадата на Солун започва през 1422 г. от султан Мурад II. Градът е блокиран по суша. Целта е да се отнеме втория по значимост град на западащата Византийска империя. През 1423 г. византийците са неспособни да защитят Солун и прехвърлят отговорността и останалите сили на Венеция. Разчитат на венецианския флот, който обаче към този момент още не е достатъчно силен.

Турците не се предават и държат обсадата дълги години. Войната е на изтощение, защото няма откъде да пристигне помощ за обсадения град. Въпреки че морето остава отворено за доставки от време на време, обсадата води до икономическо изтощение на населението. От 1425 г. венецианските галери са под командването на Микиел. През април 1426 година той е близо до подписване на споразумение и евентуален мирен договор с османския управител в Галиполи, според което републиката ще запази Солун в замяна на 100 000 аспри годишно, Преговорите обаче отново се провалят, тъй като османците настояват да контролират Касандра и Хортач, за да може да действат по-нататък през Балканския полуостров към централна Европа. На 29-ти март 1430 г. османската армия предприема решителен щурм по суша и море и превзема Солун. Градът е подложен на плячкосване, след което голяма част от населението е поробено,  християнските храмове са превърнати в джамии, наложена е новата власт със сила. Проваля се опита на помощ да се включи унгарския крал Сигизмунд, воювал срещу Османската империя през 1396 г. Към момента на тази война Унгария и Венеция не са в добри отношения, заради спорове за владенията в Далмация. След първата Венецианско-турска война е завладян важен град на Балканския полуостров, което дава възможност за по-нататъшно османско настъпление.

2.2. Втора война 1463-1479 г: До началото на войната отношенията между Венеция и Унгария се оправят и е сключен антиосмански съюз. Двете държави са оценили опасността от изток, че не е като предишните – завоевателите идват от Азия и след 50-100 години са изгонени. Балканския полуостров е почти изцяло завладян, а султан Мехмед II Завоевателя след превземането на Константинопол през 1453 г. по време на повторното си управление мечтае да завладее Италия. Водят се сухопътни и морски битки с променлив успех основно край Пелопонеския полуостров и о-в Евбея, сега втория по големина гръцки остров след Крит. [4] Венеция е изтощена от продължилата шестнадесет години война и подписва в Константинопол мирен договор с Османската империя.

Мехмед II Фатих е едва 21-годишен, когато завладява Константинопол. Той е сред най-успешните османски султани. Освен полуостров Пелопонес той завладява Сърбия и Трапезундската държава. За него е написана книга „Мехмед Завоевателя“ от Недим Гюрсел, направен е 6-сериен филм „Мехмед: завоевателя на света“, излъчен по БНТ през 2018 г. Войната е една от последните, водени по стария ренесансов начин. След нея започват да западат градовете-държави на Апенинския полуостров Генуа и Венеция. По това време много държави воюват с наемници, само Унгария е малко по-напред в технологично отношение.  

Мехмед Завоевателя е успешен османски султан, разширил империята, като най-големият му триумф е завладяването на Константинопол, което слага край на Източната Римска империя. Съгласно договора Венеция запазва само островите Крит и Корфу в Егейско море и заплаща голяма сума на турците. [7] Султан Мехмед II също поема известни задължения към Венеция: разширява всички предоставени на Венеция през 1451 г. привилегии, които предвиждат екстериториално право за венецианските поданици в Османската империя, съдебната власт над тях става прерогатив на венецианския посланик в Истанбул. Венецианските търговци получават правото на безмитна търговия в пределите на Османската империя. През същата година във Венеция пристига посланик на Мехмед II, който сключва с нея военен съюз. Венеция е длъжна да изпрати на султана помощ от сто галери, ако бъдат нападнати османските владения в зоната на Средиземно море. От своя страна, султанът обещава на Венеция при аналогична ситуация да й помогне със стохилядна конница. [4] Венеция претърпява сериозен удар, от който трудно се съвзема. 

2.3. Трета война 1499-1503 г.: Войната се води за контрол над спорни територии в Егейско, Йонийско и Адриатическо морета. Османците под командването на адмирал Кемал Реис излизат победители и принуждават венецианците да признаят териториалните им придобивки в края на войната. На страната на Венеция воюва унгарския крал Владислав II. Цената за това обаче е голяма – след продължителни преговори се подписва договор пред папа Александър VI. Съгласно документа Венеция се задължава да плаща годишно по 140000 дуката на унгарския крал за неговото участие във войната. Изглаждането на отношенията между Унгария и Венеция струва скъпо на венецианци. Към края на 1502 г. Венеция и Османската империя постигат споразумение за примирие. На 31 януари 1503 г. Венеция подписва нов договор с Владислав II, съгласно който се задължава да плаща допълнително по 30 000 дуката годишен данък. [11] През 1503 г. нападения на турската войска достигат венецианските територии в Северна Италия и Венеция не може да противодейства. Освен това Венеция е притеснена от голямата сума, която трябва да плаща на унгарския владетел. Затова се принуждава да признае османските завоевания, с което войната приключва. На този етап Турция взема надмощие в региона и до момента печели всички войни срещу Венеция.

2.4. Четвърта война 1537-1540 г.: Войната започва на 23-ти юли 1537 г. На турския престол е султан Сюлейман Великолепни (1520-1566), наследник на Селим Явуз. По негово време Османската империя е в зенита си, въпреки че още един век ще бъде първостепенна сила. Европейските държави най-накрая проумяват колко голяма е опасността, но Балканския полуостров, Унгария и няколко малки държави са поробени. Султан Сюлейман Великолепни не е доволен от сближаването на Венеция с Хабсбургската империя, управлявана от Карл V (1516-1556) и прави всичко възможно да раздалечи и разедини двете държави. Той следи внимателно отношенията и политиката на близките държави. Преди това е сключен съюз между Франкския владетел Франсоа I и Сюлейман Великолепни, насочен срещу Карл V. Същевременно кризата във венецианско-османските отношения се задълбочаваше по време на обсадата на Клис – последната хабсбургска крепост в област Далмация, която пада през март 1537 г. Венецианското правителство се опасява, че турските сили ще нападнат и другите градове, затова предприема дипломатически ходове, за да избегне нова война. На венецианския престол е Винченцо Капело. Опасения на венецианци си имат своите основания, защото след битката при Антипаксос османците  сили внезапно обсаждат венецианския остров Корфу в Адриатическо през 1537 г. По този начин се нарушава мирния договор между двете държави, подписан през 1502 г. На остров Корфу османците се сблъскват със сериозна съпротива и отбранителни съоръжения, специално проектирани да противодействат на османската артилерия. През следващата 1538 г. османците успяват да превземат островите Андрос, Наксос, Парос и Санторини и си проправят път към  Адриатика. Успяват да превземат много крепости в Далмация и официално да затвърдят властта си в региона. Благодарение на стратегията на Сейди Али Реис и Тургут Реис печелят важна победа в битката при Превеза. На 28-ми септември 1538 г. османският флот под командването на Хайредин Барбароса печели една от най-славните си победа в историята, като побеждава обединените сили на Испания, Венеция и Малтийския орден. След нея Венеция отстъпва на Османската империя Морея. Последвалата победа на турците при обсадата на Кастелново през 1539 г. накланят везните към нова османска победа. Това принуждава Свещената лига да започне преговори за прекратяване на войната. За Венеция последствията са тежки – губи голямата част от отвъдморски си владения. Мирният договор, с който Венеция капитулира е подписан на 02.10.1540 г. [10]

2.5. Пета война 1570-1573 г.: Известна е като „Кипърската война“. През 1570 г. османците нахлуват в Кипър – най-голямото и най-процъфтяващо от венецианските владения на Изток. Към началото на войната на османския престол е султан Селим II, а на венецианския – дож Алвизе Мочениго. Венеция оказва съпротива, като град Фамагуста издържа на обсада в продължение на почти година, въпреки че гарнизонът му наброява само 6000 души. Атакуван е от 200-хилядна османска войска, разполагаща с 1500 оръдия. Командирът на венецианци е Маркантонио Брагадин. Защитата на Кипър от османското настъпление е от значение да подтикне Венеция към сформирането на Свещена лига под егидата на папа Пий V и към събирането на военен флот от над 200 галери и галеаси, осигурени от Венеция, Испания, Папската държава, Малта и някои от  италианските държави. Тези държави сформират Свещената лига. Най-много кораби осигурява Венеция, която по това време е най-силната Средиземноморска държава, що се отнася до възможности и плавателни съдове. [9] Победата идва късно – Фамагуста пада. Понесли огромните загуби в хода на войната през август 1571 г. османците предложили щедри условия за капитулация. На малцината оцелели от венецианския гарнизон в Кипър били гарантирани живот и свобода, но турският командващ наредил избиването на венецианското ръководство, поробването на част от войниците и подложил ръководителя Брагадин на мъчения до смърт. Войната се проточила още две години, но Венеция окончателно изгубила Кипър.

2.5.1. Битката при Лепанто: През тази пета Османско-венецианска война определящата битката е при Лепанто на 7 октомври 1571 г. Това е първата голяма победа на обединените в Свещена лига християнски сили срещу настъпващите мюсюлмани – постигната под знамето, благословено от папата, в духа на кръстоносен поход. [5] На 7 октомври 1571 г. флотът на Свещената лига, състоящ се от 202 галери и 6 галеаси навлиза в залива на Лепанто, за да се изправи срещу най-големия флот, който Средиземноморието е виждало до този момент: 250 османски галери с повече от 30 000 войници, и 50 000 моряци и гребци. Неравенството било срещу християнския флот, но негов капитан е младия 24-годишен Дон Хуан.

Дон Хуан Австрийски е извънбрачен син на императора на Свещената Римска империя Карл V. Рано постъпва във флота и бързо се издига, благодарение на своите умения. Дон Хуан Австрийски завършва университета в Алкала де Енарес, където учи заедно с братовчедите си принц Карлос, син на престолонаследника Филип II и Алесандро Фарнезе, син на Маргарита Пармска, извънбрачна дъщеря на Карл V. Преди битката при Лепанто печели битката срещу разбунтувалите се араби при Гранада.

 Той предприел тактика на незабавно нападение над османците, която му донесла успех. Макар и млад, морските битки не му били чужди. Османския му сродник по чин, който дал богати обещания на поробените си християнски гребци държал дълга реч. Дон Хуан Австрийски бил лаконичен: „Няма рай за страхливците!” [13]

В средата на деня, когато битката вървяла на зле за християнския флот, венецианците и испанците задържали позициите си. Корабите на Дон Хуан се вклиняват в центъра, но отначало османците вземат превес. Чрез тактически маневри християните успели да се спасят и надделеят. В битката се включват резервите на маркиз дон Алваро де Базан. Османският флот бил разрушен, с над 50 потопени кораба и 140 превзети. Над 20 000 османски войници били убити, елитният корпус на еничарите изгубил почти всичките си войници, а Османската империя претърпяла още по-големи загуби: по-голямата част от опитните си моряци били убити. Това била загуба, която не можела да възстанови за няколко поколения. 12 000 роби християни били освободени. [13] На Османския престол през 1571 г., когато се състои битката при Лепанто е Селим II (1566-1574).

2.5.2. Значение на битката при Лепанто за по-нататъшния ход на събитията в Средиземно море: При Сюлейман Великолепни европейските държави осъзнават опасността, която ги грози, а източните вече са изпитали силата на турците. Някои от тях са загубили своята независимост, а други са се превърнали във васали със задължения да плащат голям данък и да осигуряват войска за по-нататъшни военни кампании. Битката при Лепанто е важна историческа битка, състояла се на 7-ми октомври 1571 г. близо до пристанището Навпакт (Лепанто) в Йонийско море. [9] Европейските католически държави се обединяват в „Свещена лига“, за да се противопоставят на нарастващата мощ на Османската империя. Битката при Лепанто е последната голяма морска битка, където корабите са задвижвани с гребла. В битката участват повече от 400 плавателни съда, което я нарежда сред най-големите морски битки в историята. Всичко започва няколко месеца по-рано, когато християнската коалиция е насърчена от папа Пий V да спаси венецианската колония във Фамагуста на остров Кипър, която била обсадена от османците през пролетта на 1571. Година по-рано турците са превзели много от владенията на Венеция в Кипър, между които и Никозия и е започнала поредната Венецианско-турска война. Християнската коалиция получава благословията на папа Пий V, каквато е практиката по това време. [9] Венецианци постигат важна победа, която временно притъпява устрема на империята. След битката при Лепанто войната продължава до 1573 г. Това е първата война, в която Венеция побеждава Османската империя.

2.6. Шеста война 1645-1669 г.: Войната е известна още като „Критската война“. По това време още от 1204 г. о-в Крит е полузависима от Венеция държава. Войната е продължителна, на в началото бойните действия не са много активни. Венеция осъзнава, че Османската империя е набелязала за цел остров Крит. Той се намира на важен морски път в южната част на Егейско към Средиземно море. При условие, че Константинопол е завладян в региона остават островите Крит и Кипър като по-важни стратегически цели. В началото през 1646-1647 г. венецианци вземат надмощие. [1] Османският флот губи четири плавателни съда. Султанът изпраща помощ и положението се обръща. Освен това на острова пламва чумна епидемия, която допълнително усложнява обстановката. Основните крепости са Кандия, Суда и Сития. Кандия е добре укрепена и издържа продължителна турска обсада. За османците не всичко се развива добре, защото по същото време имат проблеми с албанци и гърци в Егейско море. Това се случва точно по времето, когато започват техните успехи на о-в Крит. Венецианският флот не отстъпва лесно и през 1648 г. блокира пролив Дарданелите. В тази усложнена изтощителна обстановка военачалникът на Венеция Морозини знае, че въпросът за предаването на крепостта е разглеждан от Венецианския сенат няколко пъти – през 1647, 1657 и 1662 г. Наясно е, че тази идея се е ползвала със сериозна подкрепа при всяко обсаждане, но не е упълномощен да води преговори от името на републиката. Мирните преговори приключват на 6 септември и условията са сравнително изгодни за защитниците на Кандия. [1] Според клаузите на договора Крит е предаден на османците, с изключение на няколко крепости – Грабуза, Суда и Спиналонга. На защитниците им е предоставена възможност да се оттеглят от града заедно с част от имуществото си. Войната е спечелена от мюсюлманите, но завладяването на Крит им отнема почти 25 години. След поредната венецианско-турска война чрез контрола на острова османците стават пълновластни господари на Източното Средиземноморие. Двете страни на конфликта дават много жертви в тази продължителна война.

2.7. Седма война 1683-1699: Известна е още като Морейска война, част от т.нар. Голяма турска война на Свещената лига. Спречкването между старите противници Венеция и Османската империя започва на Морейския полуостров, но войната се разраства. Включват се няколко държави, решени на всички с компромиси помежду си, за да спрат турското настъпление. Враждуващи държави сключват примирие и договори, за да запазят целостта си и да изгонят мюсюлманите от средата на Европа. Във войната Османската империя е подкрепена от полузависимото от нея Кримско ханство. На отсрещната страна са Венеция, Свещената Римска империя, Жеч Посполита (Полша) и Русия. На престола на Османската империя се сменят два пъти султаните: войната започва при  Сюлейман II до 1691 г., след него е Ахмед II (1691-1695 г.) и накрая Мустафа II. Военачалник е Кара Мустафа. От отсрещната страна се открояват две фигури Евгений Савойски и Ян Собиески. Точно благодарение на тях е спечелена битката при Виена и от нея започва отстъплението на Османската империя. Венецианския дож е Франческо Морозини, а руския военачалник е Василий Голицин. Малко след войната Русия става империя при Петър I. Битката при Виена е повратна точка и след нея инициативата преминава на страната на Свещената лига. Европейската коалиция започва да печели победи. На 11.09.1697 г. в битката при Зента Евгений Савойски постига важна победа и окончателно възпира турците. [6] След тази война те никога повече не отиват толкова далече на запад и територията им започва да се свива.

Другата държава, която участва в конфликтите в източната част на Средиземно море е Генуезката република. Управлението е подобно на това на Венеция, начело са дожове. Нейните колонизации в Средиземно и Черно коре се явяват предшесвеници на колонизацията на света, започната след Великите географски открития през XV-XVI в. от Португалия и Испания. Генуа завладява Кипър, има колонии в Крим. Откриването на Америка от родения в Генуа Христофор Колумб през 1492 г. и възходът на Османската империя и Венеция довеждат до криза и държавата губи своето влияние. [12] Другата държава, която играе роля в източносредиземноморския регион е Мамелюкския султанат. До завладяването държавата през 1517 г. от султан Селим Явуз тя има важно значение и владее много земи в източната част на Средиземно море. Мамелюците се издигат след изненадващата победа при Айн-Джалут през 1260 г. над монголците и се настаняват в продължение на два века и половина на територията на днешните Египет, Сирия и Ливан. През XV в., когато идват османците те вече са преминали зенита си и нямат сили да се противопоставят решително. Затова в началото на XVI в. тяхната държава изчезва завинаги.

3. Изводи

През XV-XVII в. настъпва промяна в съотношението на силите в източната част на Средиземно море. Източната Римска империя постепенно намалява по територия и влияние, докато с падането на столицата Константинопол престава да съществува. На нейно място се появяват няколко държани, но Венеция и Османската империя вземат превес и завземат останалите територии. Това неминуемо води до сблъсък и конфликти между двете водещи държави в региона. Венеция на няколко пъти във войните има съюзници от останалите държави в Европа, докато Османската империя използва силите на своите васали да воюват. С този прийом те увеличават своята територия методично. Организират се кръстоносни походи, като този на Сигизмунд през 1396 г., но не могат да сполучат да изтласкат турците обратно в Азия. Като цяло Османската империя надделява над Венеция, с изключение на една знакова битка през войната 1570-1573 г. – битката при Лепанто. В нея през 1571 г. обединените християнски сили побеждават и отблъскват османците. С това временно е спрян устрема на Османската империя. Ще мине още време, докато дойде битката при Виена, завършила на 12.09.1683 г. с пълна победа на европейските сили, предвождани от Евгени Савойски и Ян Собиески. След нея Османската империя започва непрекъснато да запада и отслабва, а завладяните държави, в това число и България – да се освобождават.

Използвана литература:

1. Горанчев В., „Войната за остров Крит между Османската империя и Венеция (1645–1669 г.)“, 2019, „Епохи, том XXVII“;
2. Дойче веле, „Султан Селим и златния век на Османската империя“, 2021;
3. Енциклопедия на братя Данчови, 1936;
4. Купър Д., „Венецианско-османска война (1463-1479) – опит на Мехмед II за завладяване на Италия“, 2012;
5. Маринов Б., „Лепанто: Триумфът на християнското технологично превъзходство“, 2022;
6. Матанов Х., Балкански хоризонти (част 1): От могъщество към криза“, 2007;
7. Ортайлъ И., „Османската империя: Мехмед Завоевателя“, 2017;
8. „Османско – венециански войни”, 2020;
9. Попов И., „Спиране на настъплението на османската империя по море след победата на обединените християнски сили при Лепанто през 1571 г.“, 12.2025, Морски вестник;
10. Раукар Т., „Венеция и икономическото развитие на Далмация през XV-XVI в., 1977;
11. Раукар Т., „Хърватия на прага на XV и XVI век“, 1990;
12. Статия „Регионални икономически сметки“, 09.03.2008;
13. bg, „7 октомври 1571 – битката при Лепанто“, 2021.

Иван Попов, Клуб на краеведите – Варна,
0887308822, popovii@abv.bg

Maritime Global се реализира изцяло с доброволен и безвъзмезден труд от инж. Филип Карагьозов.
Ако статията Ви е харесала, можете да подкрепите сайта с малка сума. Вашата подкрепа ще помогне той да продължи да съществува.