Морейската война 1683-1699 г. – начало, ход и разрастване до победите при Виена и Зента

Автор: Иван Попов

Резюме

За около три века се водят осем Венецианско-турски войни. Седмата от тях е Морейската, която прераства и се явява част от “Голямата турска война”. Тя започва от поредния спор между Венецианската република и Османската империя на Морейския полуостров (сега Пелопонес) и прераства на континента. Във войната се включват и други заинтересовани от постоянното разширение на Османската империя държави. Битката при Виена през 1683 г. е повратна точка във войната, а окончатлената победа идва малко след битката при Зента през 1697 г. Войната е едва втората победа на Венеция със своите съюзниците в противопоставянето на Османската империя. През войната жертвите са много, но европейските сили са постигнали желания резултат – окончателно е спряно настъплението на турците към центъра на Европа.
Ключови думи: война, Венеция, Османска империя, победа, обсада, Виена.

Положението в Източна Европа преди войната

През XV в. Османската империя успява да завладее много земи в източната част на Европа. Нейните войски стъпват на континента през Дарданелите¹ и след един век завладяват Константинопол (1453 г.). С това ликвидират Източната Римска империя (Византия) завинаги. Освен това под властта на турците попадат българските царства и деспотства, Сърбия, Влашко и целия Балкански полуостров. Тактиката на турците е такава, че като постигнат победа поставят държавата във васалитет. С това я задължават да изпраща войски за следващите военни кампании и се получава ефекта на постепенно завземане на нови територии. През Средните векове много държави воюват с помощта на наемници. Едновременно се усложнява положението на превзетите държави като се ограничават техните права и свободи и при неподчинение следва окончателното им поробване. Завладяни са Унгария и други малки държави в Източна Европа. На пътя им остава Австрия и затова между двете държави се водят много войни. Европейските държави късно осъзнават колко голяма е опасността от изток и подхождат малко лекомислено с недоверие и имащи задни мисли. Едва при втората обсада на Виена през 1683 г. се събират войските на няколко държави, за да се противопоставят на Османската империя. В Западна Европа положението във Франция през XVI в. не е много добро, Англия не се намесва, защото не е пряко застрашена, а си има свои интереси и проблеми с Шотландия, Свещената Римска империя вече не е толкова силна, както преди век и половина при Карл V.

Начало на Морейската война

Преди войната някои държави в Европа успяват с известни компромиси да постигнат договорености за съвместни действия срещу мюсюлманите. Преди това Кръстоносните походи имат частични успехи, но не постигат крайната си цел. На страната на Османската империя участва Кримското ханство, което е полузависимо. От отсрещната страна са Свещената Римска империя, Венеция, Русия и Жеч Посполита (Полша), които сформират Свещената лига. Морейската война започва през 1683 г., когато на другия край се води една от многото Австро-турски войни. Точно през 1683 г. се състои битката при Виена, където на 12-ти септември османските войски са разгромени от Свещената лига, предвождана от Ян Собиески (снимка 1) и Евгени Савойски. Победата при Виена е от голямо значение за по-натаътъшния ход на събитията в Европа.

Между 1645 и 1669 г. се води предишната Венецианско-турска война (Критската война), която излиза много скъпо за венецианците и те губят много от владенията си на о-в Крит и о-в Евбея. По време на този конфликт венецианският пълководец Франческо Морозини дебаркира в Морея и, обединявайки сили с месните жители, превзема Каламата. Скоро след това обаче той е принуден да се завърне на Крит, с което начинанието в Пелопонес се проваля.

В средата на юни 1684 г. венецианският флот се придвижва от Адриатическо море към Йонийските острови, намиращи се под венециански контрол. Първата цел е остров Левкада (Санта Маура), който пада на 6-ти август 1684 г. след кратка обсада. След това венецианците, подпомагани от гръцки нередовни части, преминават на континента и започват набези по отсрещния бряг на Акарнания. Скоро по-голямата част от района попадна под венециански контрол, а падането на крепостите Превеза и Воница в края на септември ликвидира последните османски опорни пунктове. Тези първоначални успехи са важни и дават кураж на венецианците.

Развитие на военните действия

Предвождани от генерал Франческо Морозини, бъдещ дож, венецианските сили превземат ключовите крепости Лефкада, Патра, Коринт и Навплион (Навплио). Те са подкрепени от гръцки бунтовници и до 1688 г. целият полуостров Морея пада под техен контрол. Венеция умело се възползва от заангажираността на Турция на Северозападния фронт срещу Свещената лига, където са основните им сили. Предводителят на венецианците Франческо Морозини се възползва от упадъка на Османската империя и нейната слабост както на сушата, така и по море. Венеция също се включва едновременно и в борбата за защита на Европа и по-специално на Виена като изпраща сили. Прави впечатление, че Франция не се намесва в тази важна война. По време на Голямата турска война на престола на Османската империя се сменят трима султани: Сюлейман II до 1691 г., Ахмед II (1691-1695 г.) и накрая Мустафа II. Военачалникът, който води похода към Виена е Кара Мустафа (снимка 2).

От отсрещната страна са Евгений Савойски, Ян Собиески, Франческо Морозини и  Василий Голицин. Важна роля имат първите двама, благодарение на които Свещената лига постига победи. Отначало военните действия се водят около Далмация, полуостров Пелопонес и района на Егейско море. Венеция излиза победител и придобива значителни територии, включително полуостров Пелопонес. Това е едва вторият османско-венециански конфликт, в който Венеция постига победа. Преди това във войната 1570-1573 г. въпреки успехът над османците при Лепанто (1571), победата на Венеция не е пълна, защото Фамагуста пада. Морейската война започва в благоприятен за Венеция момент, когато османците са силно ангажирани на северния си фронт срещу Хабсбургите – след неуспешната обсада на Виена през 1683 г. На 25-ти април 1684 г. Венеция се присъединява към Свещената лига и за единствен път в хода на дългото си съперничество с османците (водени са общо осем войни) обявява война. В предишните случаи турците нападат някоя венецианска крепост или остров и републиката е принудена да я защити, като обяви война на империята. Венеция се включи във войната, търсейки възмездие и реванш за загубата на Крит след предишната изтощителна Венецианско-турска война (1645-1669).

Пренасяне на действията на европейска територия

Към началото на 1684 г. финансовото състояние на Венеция не е достатъчно добро, но тя поддържа мощен флот и успява да наеме войници от цяла Европа. Начело на кампанията застава позната личност – Франческо Морозини (снимка 3), който е начело на войските по време на Критската война (1645-1669).

По-късно същата година армията на Кьонигсмарк дебаркира близо до Атина и обсажда Акропола.² Първоначално венецианците насочват усилията си към Йонийските острови и западното крайбрежие на Гърция. През лятото на 1684 г. с подкрепата на местни гръцки опълченски отряди те превземат Санта Маура, а след това крепостите Превеза и Воница. Тези първоначални победи осигуряват венецианските комуникации и създадват предпоставки за по-нататъшни успешни действия за реализация на плана. През 1685 г. военните действия се пренасят на полуостров Пелопонес. През август след продължителна обсада пада Корон, а маниотски бунтовници прогонват османските гарнизони от градовете Зарната, Келефа и Пасавас. През 1686 г. венецианците продължават настъплението си като през юни и юли превземат Наварино и Модон, след което дебаркират при Толо, за да обсадят Навплион. Опитът на Исмаил паша да деблокира града е осуетен край Аргос, а на 29-ти август Навплион капитулира и е превърнат в основна венецианска база на полуострова. През следващата 1687 година след венецианска победа при Патра през юли  османските сили побягват и изоставят Рио, Антирио и Лепанто. До края на годината пада Коринт, като единствено Монемвасия продължава да оказва съпротива. По това време Венеция вече контролира по-голямата част от Морея. На 26-ти септември 1687 г. венециански снаряд попада в Партенона, където защитниците са складирали барут и разрушава голяма част от храма. Малко след това османците се предават, но чумата, дезертьорствата и възстановяването на османските сили принуждават венецианците да евакуират Атика и да се изтеглят. През следващата 1688 г. Морозини е избран за дож и подновява кампанията срещу Негропонте. Обсадата продължава от юли до октомври, но завършва с неуспех след тежки загуби за венецианците. През това време (1686-1688) австрийските войски превземат последователно Буда и Източна Унгария, Славония, Банат и Белград, като продължават в източна посока през сръбските и към българските земи. През 1689 г. османската армия  под командването на Кьопрюлю Фазъл Мустафа паша преминава в контранастъпление. Въпреки че град Монемвасия пада през 1690 г., настъпателният импулс на венецианците отслабва. По същото време Венеция постига успехи в Далмация, завладявайки Син, Кастелнуово и Книн – събития, които допринасят за оформянето на съвременната граница на Далмация (Хърватия). Първоначално войната се развива добре за венецианците, но през 1690 г. се принуждават да отстъпят Канина и Валона в Албания. През 1692 г. венециански опит за повторно завладяване на Крит се проваля, а през 1694 г. експедиция до Хиос претърпява крах след поражения по море край островите Инусес. Военноморските действия в други части на Егейско море продължават, но не довеждат до решителен изход. Азовските походи на Петър I (1695–1696) оказват влияние и допълнително отслабват османските сили.

Битката при Зента и краят на войната

През втората половина на XVII в. Високата порта се опитва да си възвърне инициативата и организира поредица от походи по поречието на р. Дунав и р. Тиса. За да им се противопостави Австрия изпраща в Унгария своя най-дързък и опитен командир – победителят при Виена принц Евгени Савойски (снимка 4).

От неговите действия зависи изхода от войната и бъдещето на Централна Европа. На 11-ти септември, 1697 г. войските на Портата започват да форсират р. Дунав при селището Зента. Евгени Савойски³ успява да придвижи силите си с поредица от концентрирани бързи маршове достига непосредствена близост, без да бъде забелязан от врага. Преди това той се е сражавал срещу считаната за най-силна армия в Европа – французите, има заслуга за победата над Османската империя при Мохач (1687 г.). Набързо преценява ситуацията и съставя план –  да се изчака част от османската армия да прехвърли реката, след което ще я атакуват на части и ще я разгромят. Този ход не е новост – използван е от много пълководци още от Античността. Привечер на 11-ти септември, след целодневен усилен марш, основните хабсбургски сили се появяват по склоновете на хълмовете край Зента. Османските войски са предвождани от Мустафа II. В битката при Зента загива военачалникът на Османската империя Елмаз Мехмед паша. Те се разбягват и дават много жертви, като историческите извори са противоречиви за бройката на убитите. Войната продължава до 1699 г., но вече е ясно кой е победителя.

Карловацкия мирен договор

През януари 1699 г. се подписва Карловацкия мирен договор, съгласно който Венеция затвърждава владението си над Морея, Егина и Кефалония. Създава се кралство Морея със столица град Навплион. По време на войната полуостровът понася тежки демографски загуби, но Венеция се опитва да възстанови състоянието чрез заселване на нови хора и изграждане на укрепления. Властта ѝ обаче остава нестабилна и през 1715 г. османците бързо си връщат Морея, с което слагат край на краткотрайното териториално възраждане на Венеция. Във войната 1714-1718 г. отново се намесва Евгени Савойски и спасява положението за австрийците. Според Карловацкия мир Хабсбургите получават по-голямата част от Унгария, Хърватско, Славония и Трансилвания. Сполуките на Хабсбургите идват не на особено подобрената бойна ефективност, а на настъпилата в началото на XVIII в. продължителна криза на османската военна организация.

Резултати

Резултатът от войната е Карловицкият мирен договор, който утвърждава владението на Венеция над Пелопонес – територия, превърнала се в Кралство Морея. Фактически победата на Венеция е нетрайна и след следващата осма Венецианско-турска война държавата изпада в зависимост от Хабсбургите. След втората несполучлива обсада на Виена османците загубват окончателно инициатива във войните на Запад и повече не достигат дори и на половината път до Виена. От войните в края на XVII в. най-много дивиденти извличат Хабсбургите, които затвърждават властта си и присъединяват нови територии. След Морейската война започва упадака на Османската империя и постепенно държавите получават своята свобода.

Литература:

1. History maps, статия “Шестата Венецианско-османска война, Морейската война”;
2. Иван Попов, доклад “Борба за надмощие в източната част на Средиземно море през XV-XVII в.”, изнесен на Заключителна конференция “Науката в служба на онбществото:, 30.10.2026;
3. Иван Божилов, Вера Мутафчиева, Константин Косев, Андрей Пантев, Стойчо Грънчаров: “История на България”, 2017;
4. Тервел Попов, “История на Българското средновековно царство в светлината на нови изследвания”, издателство “Св. Климент Охридски”, София, 2018;
5. Александър Стоянов, “Великите битки, променили историята – Зента (1697 г.) и краят на Османската експанзия”, 29.01.2024;
6. проф. Христо Матанов, “Балкански хоризонти част 1: От могъщество към криза”, 2007;
7. Блогът на Барин: “Победите на Евгени Савойски над Луи XIV и Османската империя”, 05.10.2022.

Maritime Global се реализира изцяло с доброволен и безвъзмезден труд от инж. Филип Карагьозов.
Ако статията Ви е харесала, можете да подкрепите сайта с малка сума. Вашата подкрепа ще помогне той да продължи да съществува.

1. През 1352 г. турците при султан Орхан (1324-1362) превземат крепостта Цимпе на полуостров Галиполи.
2. Ото фон Вилхелм Кьонингсмарк в ранните години на своята военна кариера воюва за Швеция. По време на Голямата турска война се присъединява към войските на Свещената Римска империя, сражаващи се в Унгария, а по-късно става главнокомандващ на всички венециански сухопътни сили.  Франческо Морозини командва военноморските сили на Венецианската република.
3. По-късно Евгени Савойски побеждава отново французите при Ауденарде и Лил (1708 г.), включва се във войнта за Испанско наследство (1702-1714 г.) и в осмата Венецианско-турска война