Една година без капитан Никифор Герчев

Преди една година на 27.08.2021г ни напусна капитан Никифор Герчев – когото много хора още приживе нарекоха легенда на българското морско спасяване.

Морският Дон Кихот, който се бори с истински бедствия, но и с вятърни мелници-бюрокрация и чиновници, в най-трудния и тежък мъжки занаят. И който няма своя Санчо Панса и носи сам доспехите си.“, написа вестник „Труд“, когато през 2018 година той стана единственият българин досега, удостоен с наградата на Международната морска спасителна федерация (IMRF) за цялостен принос.

„Над 80 на сто от морските инциденти, катастрофи и беди са причинени от човешка грешка, но вината винаги я стоварват после на гърба на тези, които изкарват най-горчивия залък. Колко мъка има в това море, а най-голямото наказание са смърт и черни забрадки, които помня от малък“, казваше доайенът на морското спасяване у нас.

Роден в Бургас, едва 14-годишен е завършил централната морска школа на ДОСО и познава цялото крайбрежие от румънската до турската граница на пръсти. Той е създател и ръководител на доброволческата организация БУЛСАР, нещатен консултант на Националната следствена служба при заплетени морски казуси.

К. д. п. Никифор Герчев беше отличен през 2017 година с ордена „Рицар на Ордена на лъва на Финландия“. Призът за цивилни и военни постижения и за неговия принос за защитата на човешкия живот на финландски граждани му беше връчен в НДК в София. Носител е на орден “За гражданска доблест”, на наградата на фондация “Паница”  и още много отличия.

Голямата му битка срещу бюрокрация и началници в бранша си остава тази за спасителния кораб “Перун”, който бе бракуван и така България остана без така необходимия на страната ни спасителен кораб.

Капитан Никифор Герчев
К. д. п. Никифор Герчев

За характера и личните качества на капитан Герчев може да се говори много – но е факт, че неговият ентусиазъм и чувството му за справедливост бяха заразителни. В памет на този голям българин публикуваме и неговото стихотворение „Изповед“:

И З П О В Е Д

И аз като картушка на компас
в морето дирех истинския север.
Зефир* и Нот* ме милваха в захлас,
а с хлад – стрелите на Борей* и Евер*.

Морето-беше първата любов.
Обичах го! Живях сред него! Страдах,
и обладан от властния му зов,
с вълни се извисявах и пропадах.

Заспивах на брегът му отмалял,
събуждах се омаян от солени пръски.
Цвърчащи чайки слушах онемял
и шепот на вълни със дъх на водорасли.

Тогаз все още вярвах в чудеса,
сега прозрях великата заблуда
поддържали сме курс с обречени весла
и корабът в миражите заплува.

Настъпи мрак, морето залиня
затлачи се с наконтени отрепки
Остана ми надеждичка една,
че истинския бриз наистина ще духне.

Преди да духне, ще заоблачи
а хоризонта знам – ще се намръщи,
ще затрещи, ще почне да вали
и всичките боклуци ще избърше.

До тук бях аз! По мое време бе,
когато Флотът стъпи на нозе си,
кога към родните, омайни брегове
ме връщаха магнитните компаси! 

НГ/1997

*- Имената на ветровете по гръцката митология

Да почива в мир!

От УС на БУЛСАР „кдп Никифор Герчев“