Когато съдбата срещне личното и професионалното
Авторът на разказа, Доц. д-р инж. Йосиф. Йосифов създава през 1986г. първата лаборатория по „Корабни турбокомпресорни агрегати“ в България. Участвал е в подготовката на стотици български механици. Съавтор е на 3 книги и над 50 публикации свързани с корабните турбокомпресори и турбини. През 1990г. създава първата частна фирма в България за ремонт на турбокомпресорни агрегати. Под негово ръководство и по негова идея е създаден първият сервиз в района на Черно море на фирмата АВВ през 1985г. От 1995 – 2010 е представител на PBS Turbo /Чехия/ за България.
Съвещание на високо ниво
Ранен следобед на приятен февруарски ден, току-що съм завършил серия от лекции при кандидати за главни и втори механици, уморен от преживените емоции /като всеки даскал и аз съм с придобит синдром на професията за малко повече от необходимото говорене/ седнах на дивана в прилежащата към лабораторията канцелария. Зимните слънчеви лъчи срамежливо се прокрадваха през клоните на дърветата и нежно ме галеха по лицето. Унесен в приятни размисли, почти бях готов да заема хоризонтално положение когато телефонът звънна. Вдигнах слушалката и чувам познатия глас на техническия директор на Параходство БМФ – инж. Валентин Русев
– Йоско, можеш ли спешно да дойдеш до Параходството, при мен е инж. Петър Рахнев има сериозен проблем с турбокомпресорите на главния двигател /ГД/ на м/к “Мусала“, който се надяваме да стигне до Буенос Айрес.
– Да, идвам.
Плиснах две шепи студена вода на лицето и се върнах бързо в действителността. Моля, четящите на тези редове да ме извинят, че в това писание много пъти ще нарушавам хронологията на изложението, но съм длъжен да кажа нещо и за споменатите в него дълбоко уважавани от мен интелигентни, коректни, технически грамотни специалисти и най-вече чуващи и анализиращи това което им говори човек. Не че е директор, но първо искам да споделя тук малка част от преживяното с инж. Русев, тъй като и по-късно ще имам повод на друго място да говоря още за работата ми с него, а и го приемах повече като приятел, отколкото като директор. Преди да продължа ще вплета още един важен епизод, в забързаното ми тогава ежедневие, който изигра ролята на фарватер за изграждане на моите личностни и колегиални отношения в живота.
Не си спомням, но предния ден някой ми каза, че следобед на другия ден ще има съвещание на високо ниво по морските въпроси и на него ще присъства г-н Министъра на транспорта, а доклад ще изнася шефът на морската администрация.
Както „прилежен“ възпитаник на Морската академия добре бях усвоил правилото – това което сметнеш, че не е важно и можеш да го пропускаш и последиците от него да са стоене на килимчето за няколко минути, просто го байпасираш.
В следобеда на другия ден с „фирмената лимузина“ – незабравимия и никога не ни изневеряващ “Москвич 2141“,трябваше да закарам спешно газоподвеждащ корпус на Ро-Ро “Средец“ и да участвам в довършването преди сутрешното му отплаване на аварийния ремонт на двата турбокомпресорни агрегат VTR321. Тръгвайки към изхода видях, че насреща ми идва доц. Илчо Томов по-него време Директор на БМКЦ:
– Идваш, нали?
– Къде бе, Илчо?
– Е, как къде, на съвещанието, нали си началник на катедрата на механиците.
– Моля те, виж как съм облечен – леко скъсани дънки, работна риза и стара канадка, а той с морски блейзер и вратовръзка.
В същото време към нас с лека приятелска усмивка се приближава доц. Продан Проданов /Бог да го прости!/ от нашата катедра. Той, както винаги бе елегантно облечен. Илчо отново, вече с по сериозен тон казва:
– Йоско, трябва да дойдеш, смятам да се изказвам !
– Добре, но си купувам един вестник, сядам отзад и при първа възможност тръгвам за Бургас, корабът ме чака.
Влизаме в амфитеатралната зала на Община Варна. Всички са облечени с костюми, а аз „немарливия“ младеж облечен за ремонт. Илчо ни задърпа с Продан в центъра на втория ред на три метра от официалната трибуна. Седнахме и след минута виждаме тържествено да влиза господин Министъра, съпроводен от моя добър познат от времето, когато тупахме баскетболните топки и учехме в един техникум г-н Кмета, а след тях и човека който ще слушаме. Те заеха местата си точно срещу нас. Моят познат ме гледа изненадан и сякаш ме пита защо си облечен така? Отклонявам погледа си и с леко притворени очи чакам да чуя новите управници, какво искат да ни кажат. Нали всички у нас вече знаем, че всяко ново управление идва с нова концепция, смени на ръководства и куп гл….ти?
„Прилежният“ възпитаник обикновено уважително и внимателно слуша първите 10 мин. Ако има поредица от празни или некомпетентно казани неща и особено, ако докладът е писан от един, а го чете друг, просто спира мисловният му процес. Задейства се safety механизмът, който го задължава да мисли за приятни неща или да прави така, каквото правеше на катедрените събирания в Морско училище и съвещанията в БМКЦ, когато безконечно и многократно се обсъждаха едни и същи въпроси. Тогава, обикновено вземах папка с твърди корици, а в нея някаква интересна техническа публикация или инструкция за нов тип ТКА, като бързах при възможност да седна на най-удобния стол. Така през годините, докато работех върху докторантурата си сигурно съм прочел 1/3 от материалите, които впоследствие бяха от изключителна полза за мен и момчетата, които учех. Това млади приятели, трябва да се прави само при посочените по горе условия и никога, никога, ако тях ги няма!!!
В конкретния случай едно се показваше на екрана, а друго се четеше от докладчика. Явно в самолета от София до Варна е имало приятни приказки, все друго е да си в компанията на Министър. Както казва народа – с родилни мъки издържах до почивката. Реших да напусна съвещанието, което като „пътеводна светлина“ ни чертаеше светлия пътя на морския бизнес. Тръгвайки видях инж. В. Русев да стои сам, леко пребледнял, а другите на групички си говорят едва ли по чутото. Приближих се и попитах:
– Вальо, какво става с теб?
– Ти не си ли чул?
– За какво, питам учуден?
– Уволняват ме!
Изненадано го погледнах и останах безмълвен. Така стояхме няколко минути, без да говорим. В това време при нас дойде Илчо Томов и ме помоли да остана за втората част, когато щели да бъдат изказванията. Все още не можех да се отърся от чутото, инстинктивно промърморих, че по височините след село Баня ще трябва да карам по тъмното и без повече да коментирам, споделих че оставам. Бях разтърсен от чутото, тъй като бях повече от сигурен, че следващият технически Директор ще бъде спуснат с космически парашут без да се гледат неговите качества. Така и стана.
Седнахме отново на централните места и започна втората част. Разбрах, че има още да се чете. Това ми дойде в повече. Демонстративно нарушавайки тишината разтворих, вестника и започнах да чета. Кметът ме изгледа и вече бях готов да чуя неговите думи:
– Йоско, какво става с теб, какво е това неуважение към г-н Министъра и доклада?
В този момент не издържах, станах и бутайки Продан почнах демонстративно да си сгъвам вестника и казах на Директора, че съм до тук. След мен стана и доц. Проданов и от средата на реда тръгнахме да излизаме. Изненадан, напускайки залата на най-нисък ред виждам Председателя на борда на директорите. Минавайки покрай него чувам думите:
– Пак ли демонстрации? – обърнах се и му казах, че не съм дошъл да слушам глупос-ти.
Разпадът на морската техническа подготовка
Излязох от Общината, любимата ми кола беше паркирана на улицата зад нея. От близкото магазинче си купих 2 шоколада, защото бях пропуснал да обядвам, някои неща за момчетата и подкарах „супер автомобила“ с натоварения в багажника корпус за Бургас.
В полунощ всичко бе монтирано, направихме пробно завъртване и удовлетворени,
но страшно гладни чакахме мига, в които ще стигнем до крайпътния ресторант в село Рудник. Там винаги ни посрещаше вечно усмихната словачка, излъгана някога от варненски „гларус“. Никога не ни питаше какво искаме, тя знаеше много добре – порция шопска салата, хубава сочна пържола и порция пържени картофи със сирене и без алкохол за тези, които ще карат до Варна . Призори всички в креватите, сън 2-3 часа за Данчо, Вальо, Йоско и Сашо /Бог да го прости!/, а от 08,00 ч. на лекции и работа в катедрата.
След краткия сън, но бодър ме чакаше “приятна“ изненада в очите на нашата счетоводителка, която ме посрещна на входа на канцеларията ми с треперещ глас и думите:
– Йоско страшни, много, страшни работи стават.
– Какво бе Валя, III – та Световна война ли почна?
– Тази сутрин рано, рано ми се обади Председателят на борда и знаеш ли какво каза, че за следващата Нова година всички доценти на БМКЦ ще ги „закачи“ на Новогодишната елха.
С широката ми византийска усмивка, купена през най-безгрижните ми години от варненското гезме, викам на Сашо от канцеларията, който бе пристигнал по-рано и беше в лабораторията:
– Сашо моля те, направи едно кафе на Валя, за да се успокои.
– Знаеш ли, колко ми пука – нито ръцете ,нито акъла ще ми вземат!
Беше ми писнало от доноси срещу катедрата и персонално към моята скромна личност до Обединението и директорите на Параходството /за тях по друг повод/. По него време работих като хабилитирано лице и началник на катедра месечно за 250 USD. Учех хора, които само при преминаваното от една степен в друга от разликата за месец щяха да получат напълно заслужено възнаграждение за своята невероятно трудна професия от 1000 USD т.е. 4 пъти повече от мен.
Всичко това, аз и голяма част от моите колеги компенсирахме с извънредният труд по корабите и с изключителна полза за БМФ /само от отиването до Аржентина на компанията бяха спестени хиляди долари, а такива случаи бяха десетки /, но най-важното такава имаше и за момчетата, с които коментирахме това, с което сме се сблъскали на корабите.
Всички в катедрата го правехме от уважение към младите колеги и най-вече към професията. Можехме за ден – два да си изкараме с гащеризон месечната заплата, а както някои имахме предложения за чужбина и по -7-8 заплати. Така и стана в последствие, всеки се уреди и то не лошо, но започна разпада на морската техническа подготовка, за да се стигне до това, което гледаме днес. И го казвам не само аз, същото мнение споделят и много други мои колеги и дипломанти – известни суперинтеданти и главни механици в чужди компании. Няма ,кой да се изправи и извика пророческите слова, казани от един наш учен и актуални за последните 30 години, перифразирани от мен: “….всички вкупом сгрешихме и не е ли време ,в името на нашите деца и внуци вкупом да си ходим, а ако не поне да видим проблемите с очите си и най-накрая да започнем да ги решаваме“
Отклоних се от м/к “Мусала“ ,но нали някой трябва да разкаже и за тези години, когато имаше лозунг: “ Грешките от миналото, ни сочат пътя към светлото бъдеще“. Нека бъда обективен на млади години аз вярвах, че нещо ще се промени, а сега уж няма лозунги, но отново сме обърнали посоката на движение, казано по морски може би не пълен, но твърдо среден назад /не познавам капитанската професия и не коментирам нея/. А сега да продължим историята за Аржентина.
Ценители на женската красота
И така дойде денят , в който със суперинтенданта инж. П.Рахнев потеглихме на дълъг път: Варна-София-Франкфурт-Сан Пауло-Буенос Айрес, но първо трябваше да си вземем паспортите с аржентинските визи от Министерството на транспорта. Преди да тръгнем от Варна звъня на мой приятел, който работеше там и му съобщих, че ще се видим. Много готин човек, едно типично отворено във всяко отношение софийско момче, минало преди мен през школата на Морско училище. Галантен поклонник и с брилянтен вкус към красивите жени.
– Не се притеснявайте, настанете се в хотел “Плиска“, обиколете площад „Славей-ков“- знаеше моята тръпка към книгите и в ранния следобед елате в Министерството. Жената, която се занимава с вашите паспорти е мой човек.
Успокоени, така и направихме. Посрещна ни на входа и каза:
– Не в мойта канцелария, кафето ще го пием при вашите паспорти.
Качвайки се в асансьора си помислих, сигурен съм, че човекът, при който отиваме ще е наистина специален човек. За миг пред канцеларията на госпожицата, ми мина неприятна мисъл през главата, ако е готина 100 % ще имаме проблеми. Моят приятел отвори вратата и аз нескрито ахнах от това което видях. Казах си, човекът има вкус, в крайна сметка и в Министерството няма да работят случайни хора. Изпихме си кафето в приятна компания и си получихме паспортите. С известна неловкост, като поднесох предварително извиненията си позволих да задам един въпрос:
– Зная, че е глупаво и че Вие тук сте добре информирани, но преди тръгването по радиото чух че от утре български граждани, които минават транзитно през Германия трябва да имат визи.
– Не господине, бъдете спокойни, всичко сме проверили, явно е грешка на някаква журналистка.
Целунах и ръката за довиждане, жест с който исках да покажа, че и варненци са достойни ценители на женската красота. В очите ни се четеше удовлетворение, че не само не чакахме в Министерството, но и пихме кафе в прелестна компания. На раздяла с моя приятел му благодарих с леко намигване за видяното и му обещах, че ще се реванширам във Варна. Да, ама не, както казваше известен български журналист. В крайна сметка така стана, че преди тръгването, на отиване и на връщане имахме и то не малки проблеми.
Приятелството ми с Петьо
Напускайки министерството, предложих на Петьо да седнем и се почерпим, но той изненадващо ми каза:
– Йоско, не се чувствам добре и ако ти искаш остани, а аз ще се върна в хотела.
– Петьо, забрави, прибираме се двамата.
Извиках такси и след 30 минути бяхме в хотела. Непосредствено до него имаше аптека и предложих да сляза и купя някакви лекарства. Той ме успокои като каза, че ще се обади на сестра си, която била някаква лекарка и до час щяла да донесе всичко. Слязох да взема нещо за хапване и десетина минути след като се върнах на вратата на стаята се почука и влезе жена, видимо по-голяма от нас, запознахме се, но някак си набързо. Не я разгледах. Извиних се и ги оставих да поговорят насаме. Като се върнах, тя си бе облякла палтото и се готвеше да си тръгва. Погледна ме и каза да не се безпокоя утре за полета всичко с брат и ще бъде наред. Въобще и не предполагах че в тези няколко минути съдбата ме е срещнала с човека, който само след няколко години щеше да има изключителната заслуга за това сега да съм жив и да пиша тези редове. До края на пътешествието ни и години след това Петьо не каза нищо за своята сестра. Това беше той, истински морски човек, скромен, честен, неподкупен, винаги готов да ти помогне, с голямо сърце. Той не се вписваше в живота който ни заобикаляше и затова искам, дължа му го и ще Ви го разкажа сега, не само защото той отдавна не е между нас, а защото подобен човек е просто щастие да срещнеш през живота си. Как ли би изглеждала днес нашата държава, ако по-голямата част от хората и бяха като него? Когато си спомням за Петьо, винаги съм си задавал и този въпрос.
С Него се познавахме като колеги от моите редовни посещения в Параходството. Изпитвахме взаимно уважение и сякаш чувствахме, че животът някога ще ни каже, че е време да станете по-близки. И така се получи и то, благодарение на това отиване до Аржентина. Трябва да отдам и дължимото на доц. Драган Чавдаров, с когото той беше много близък, а ние с Драган бяхме колеги в една катедра. Един отличен с практическа насоченост специалист в областта на регулаторите за честота на въртене които са монтирани към всеки двигател, без значение от неговото предназначение.
Много моменти от приятелството ми с Петьо са запечатани в съзнанието ми, длъжен съм да споделя само някои от тях за да почувствате същността на невероятните хора, които са между нас, и които като чели нещо ни кара да не ги забелязваме.
Мой съвипускник от Морско училище, гл. механик временно бе на брега и престоят му вкъщи явно му тежеше. Помоли ме да го взема в екипа за да понаучи ТКА и изкара някой нелегален лев без жена му да разбере, под претекст, че го учим, а той ни помага, т.е. нова форма на морски бартер. Момчетата от екипа много го харесаха и често ми казваха, че им е приятно да бъде с тях и да го взимам. Той им споделяше за невероятните си похождения, а те дори в най-трудните моменти умираха от смях, но задължително аз трябваше да бъда там. Добре ме познаваше и знаеше моят характер, една грешна стъпка и кранчето на личното благополучие спира т.е. край на уроците и на нелегалните левчета. Само един път се излъгах и го пуснах без мен с екипа. Резултатът – до ден днешен се говори за невероятните екшън изпълнения в мое отсъствие. Та този мой съвипускник може би до днес не знае, но с мойта много активна подкрепа бе приет на работа в Параходство БМФ, при това на добър кораб. Правилото гласи: на съвипускник от Морско училище не се отказва.
На кораба на който го качиха имаше ТКА на швейцарската фирма АВВ -VTR214, в чийто ремонти той бе участвал и добре знаеше как да се действа в аварийна ситуация. Негов суперинтендант бе инж. П.Рахнев. И не щеш ли кръгът се затвори.
Малко технически елемент в тази история
Понеже сме механици, нека вложим и малко технически елемент в тази история. Посоченият ТКА е от третото поколение на типоразмерния VTR – ред. Той и в момента е актуален и поне още десетина години ще се търкаля по корабите, независимо, че днес се произвеждат нови поколения и типоразмерни редове ТКА. Този ред е изящно творение на техническата швейцарска мисъл. Турбокомпресорните агрегати VTR.4 са с външно разположени търкалящи лагерни възли /за големите типоразмери имаше опция и за плъзгащи лагери/. За разлика от първото и второто поколение, при които лагерните възли при малките ТКА се мажеха с маслоразпръскващи дискове, за разглеждания и до типоразмера VTR354 мазането се извършва с две /за компресорна и турбинна част/ изключително конструктивно елементарни центробежни маслени вал-помпи. В сравнение с останалите пет основни способа за мазане, които се използваха по-него време при малките и големите ТКА, това бе гениално решение за търкалящите се с изключително висока честота на ротори на ТКА /за VTR214 до 41 400 minˉ¹/. Гениалността се заключаваше в това, че така необходимото масло за свръх топлинно и механично натоварените лагерни възли през цялото време се сепарираше при честота на въртене на ротора и подвеждаше директно в контактната зона на сачмите с лагерните гривни. Интересно също е ,че при VTR214 за компресорната част се използваше само 1,00 kg а при турбинната 0,5 kg масло.
За безпроблемната експлоатация на ТКА от това поколение има един много важен и често пропускан от ремонтния персонал и контролиращите го механици момент – състоянието на централните гайки и резбата в краищата на вала, особено на тази при компресорната част. За мен би било обидно, ако някой от моите възпитаници не знае това, но за младите ще го обясня. Лагерният възел при компресорната част е много, много по натоварен от този при турбинната. Комплектован той включва два противоположно поемащи аксиалното натоварване радиално-аксиални лагери за разлика от турбинната част, където лагера е само радиален. И така лагерният възел при компресорната част има предназначението да поеме освен радиалното и аксиалното натоварване на ротора. Първото основно се дължи на масата на ротора, големината на дебаланса и вибрациите от двигателя предавани на ТКА, докато второто е резултат от неприятната аксиална компонента породена от взаимодействието на потока газове с реактивния профил на турбинните лопатки, а така също и от допълнителното натоварване при неустойчива работа на компресорната част /помпаж/.
При често продължителните помпажи, каквито имаше много на тази серия кораби с най-малките двутактови двигатели от поколението МС – 4S26МС, натоварването на лагерния възел при компресорната част по време на твърд помпаж съпроводен със силни вибрации бе значително. Като допълнение към тях трябва да прибавим и обстоятелството, че само в рамките на няколко секунди честотата на въртене на ротора рязко се променя. Ще приведа данни от две наши натурни изследвания. Резултатите от първото са докладвани от автора на „4-th International congress IMAEM“ през далечната 1987 год. и те са:
За главен двигател 6ДКРН67/170-7 с ТКА VTR631 с търкалящи лагерни възли и маса на ротора над 350 кg при „твърд помпаж“ и честота на въртене на двигателя110 min-1 промяната в честотата на въртене на ротора е от 6730 min-1 до 5100 min-1 ,като виброскоростта на корпуса на ТКА нараства от допустимата 10 mm/s до 20 mm/s. По интересно е ,че при честота 116 min-1 тя става 30 mm/s, а при номиналната честота 120 min-1 тя е 10 mm/s.Това е също интересен факт, но нека не влизаме в повече подробности.
Второто изследване бе на ТКА VTR201 с аналогичен като маса ротор-30/31 кg, на VTR214, но със значително по-малка максимална честота на въртене 36 000 min-1.При него промяната в честотата на въртене на ротора бе от 30 100 на 24 000 min-1.
Независимо, че има разлика в поколенията и типоразмерите логиката е аналогична за всички ТКА не само за тази, но и на другите фирми производителки на ТКА.
И така за ТКА VTR214 краищата на вала са с фина ситна резба М16х1,0 за разлика от поколение 0,1, при които е М16х1,5 Това е направено с оглед на по-голяма сигурност, тъй като натоварването при тях е значително по-голямо. Предвидена е и законтряща шайба, която трябва да осигурява против евентуално разхлабване на гайката в моменти на рязка промяна на честотата на въртене.
Многократно по време на практически занятия съм коментирал този въпрос, а винаги когато с момчетата бяхме на ремонт на подобни ТКА, носехме резервни гайки и флашка при необходимост внимателно да опресним резбата на вала. Няколко пъти бяха констатирани разхлабвания на гайки и лошо състояние на резбите и това много ни притесняваше. Правило бе всяка подобна ситуация да се обсъжда с колегите от техническия отдел на Параходството. По него време в компанията и специално в този отдел имаше много читави специалисти, за тях и началниците им инж. Стойчо Вълканов, инж. Милчо Михайлов, инж. Георги Генов и разбира се на вече споменатия инж. Валентин Русев мога да споделя много, много интересни моменти от нашата съвместна работа. Те наистина заслужават това. Убеден съм, че това, което постигнах в професията си до голяма степен го дължа и на тях. Невероятното им благоразположение ме караше винаги да бъда технически честен и безкомпромисен в много от случаите спрямо екипа който ръководих. В едно изречение бих казал – покланям се пред Вас мои приятели, Вие ми помогнахте да ми бъде леко в трудните моменти на стотиците часове прекарани в машинните отделения. Нека Бог да Ви пази там горе и ми прости, ако имам прегрешения спрямо Вас. В тях е нямало преднамереност.
Имаше и друг неприятен момент, фирмите производителки на ТКА, обикновено не държаха на склад дадената спецификация ротор и не бяха в състояние да осигурят веднага неговата доставка, ако тя не е аварийна, т.е. щедро заплатена. Що се отнася до възстановяването на резбите в краищата на вала с методите на горещо или студено напластяване – те не завършваха успешно поради голямото им натоварване. Поради тази причина първоначално тези методи категорично се отхвърляха от производителите на ТКА, особено за случаите на малки диаметри. По друг повод с удоволствие бих описал опита ни от възстановяването на валове на ТКА, но в района на лагерните шийки.
При подобни на разглеждания случай кораби с интензивен график винаги се бързаше и след обсъждане с Параходството се решаваше да се направи каквото е възможно за да тръгне кораба.
Не само при ТКА, но и при главния и спомагателните двигатели, както и при голяма част от механизмите които се намират в машинното отделение има връзки със ситни резби и навсякъде трябва изключително да се внимава за следното:
От особена важност при тях е подвеждането на гайката в първите една -две витки. Може да се създаде впечатление, че всичко е нормално и когато започне стягането с ключ, да се деформира нацяло или частично резбата на вала и гайката. Подобно нещо може да се получи и при работа в корабни условия или в сервизни при микро баластиране на компресорното колело и турбинните лопатки поради замърсяване на резбата. Преди да се пристъпи към монтажа на ротора и преди да се навият гайките на ротора, задължително идеално трябва да се почистят резбите. В момента, редица фирми продават перфектни препарати за почистване на метални повърхности
Когато е писано нещо да стане, то става
За всички тези неща гл.механик бе в час и му бе ясно. По време на предпоследния ремонт бе констатирано лошо състояние на резбата на вала при компресорната част, поради липса на вариант за излизане от положението съвместно с техническия отдел бе взето решение да се инструктира екипажа, като след всеки преход се проверява дали не се е разхлабила централната гайка. При поредното спиране екипажът констатира че е станало това. Решават да пренарежат резбата като преминат на по-голяма стъпка и монтират стандартна гайка с изработена на кораба законтряща шайба. Това е бил изхода за момента, но ситуацията не става по-добра и по-малко опасна. По добре би било, ако на борда имаше добър фитер и необходимия метчик и специални пилички да се коригира ситната резба и монтира нова гайка. Но когато е писано нещо да стане, то става. Впоследствие в екипа ни се присъедини едно изключително технически грамотно момче, със златни ръце, над 10 години работехме заедно, като не един и два пъти попадахме в подобни ситуации и винаги всичко завършваше добре. В момента Ненко Руменов заедно с инж. Митко Енчев, друг мой възпитаник са двамата най-добри специалисти в сервиза на фирмата АВВ не само на територията на България, но и в Европа където периодично са канени в най-големите сервизи за ремонт на турбокомпресорни агрегати. И до днес поддържам технически контакти с тях, това са момчета от рода на инж. Петър Рахнев. Длъжен съм и това да кажа:
Благодаря Ви момчета, чест за мен бе да работя с Вас! Искрено се радвам на Вашите успехи! Бъдете живи и здрави и показвайте на Европа че и у нас има технически грамотни специалисти!
При завръщането на кораба във Варна роторът бе донесен в лабораторията, нямаше възможност и както винаги средства да се достави нов /затова резбите са важни т.к. цената на подобен ротор тогава бе петцифрено число и не с единица в началото. А днес при новите поколения ТКА цената вече е шестцифрена. Само един пример – цената на 1бр. турбинна лопатка за голям ТКА ТРL,ТCA.днес e от порядъка на 1500 Евро./
Ситуацията беше повече от неприятна: възстановяване не може, промяна на резбата също и се реши да се изработи нова конструкция гайка и законтряща пластина. И така бе направено, като специално бе инструктиран екипажът до доставката на нов ротор да се внимава изключително, като мостика сведе до минимум резките маневри, а машината при престой прави регулярен контрол за състоянието на гайката и при най-малките съмнения да спира ГД и докладва в техническия отдел. /Независимо от множеството отклонения, тук искам да кажа нещо важно за обичащите да четата млади колеги – трябва да сте сигурни, че на борда на кораба има необходимите приспособления за застопоряване на ротора, къде се намират и да сте прочели процедурите за действия по отношение на ТКА и двигателя./ В своята практика имам невероятни случаи. Такива моменти се дискутираха и практически демонстрираха във вече несъществуващата лаборатория в БМКЦ. Предложените снимки са малък спомен за нея.
Корабът се отправя на поредния си рейс след поредица от пристанища стига до Антверпен и застава на рейд. Решението на екипажа е проверката да се извърши в пристанището. /За информация времето за проверка отнема 15 минути/ След качване на пилота, капитанът от мостика дава пълен напред и става това, което му е писано да стане: гайката се развива и роторът рязко тръгва по посока на компресорната част. Резултатът в подобни случаи за компресорното колело е един и той се вижда от показаното на снимката по-долу.
Спешно в Параходството ме вика инж. П.Рахнев. Пристигам и влизам в канцела-рията му а той, както винаги със спокоен тон:
– Йоско, какво да правим?
– Да се свържем с кораба и обяснят какво точно е станало! Свързваме се с кораба и капитанът /Бог да го прости, добро момче-готов винаги да ти помогне/, изземайки функциите на гл.механик започва да коментира събитието. Момент преди това чувайки моя глас знам какво му е казал главния механик:
– Спасявай ме от Йоско! Той като коректен мъж решава да поеме удара върху себе си.
Получих дозата адреналин и се ускорих като ротора секунди преди аварията. В стаята беше старши суперинтенданта кап. Даскалов и още един или двама колеги, които с интерес слушаха разговора и следяха моята реакция. С десетките капитани с които съм работил сигурен съм че няма да се намери човек, който да каже, че не съм се държал, спазвайки добре имплантираното ми в Морско училище правило на корабното единоначалие и уважение.
С рязък тон / наследство от годините когато бях старшина на рота в училището/ казах:
– Главният механик да излезе от укритието и да вземе веднага слушалката! Започна едно обяснение което допълнително ме натовари. В крайна сметка нещата станаха ясни и разговорът приключи. Моя грешка е че не се съобразих със състоянието на капитана и главния механик след аварията и реагирах емоционално. Капитанът ме гледа отгоре и зная, че ще ми прости. Колкото до моя съвипускник, аз вече му бях направил големия жест и той ми бе длъжник. Преди да публикувам този материал го запознах със казаното за него. Дявол да го вземе ,в крайна сметка пет години сме сърбали една чорба. Имах добра представа за цената на ротор с титаново колело и преди това я бяхме коментирали с Петьо. Както винаги той каза спокойно:
– Йоско, не беше необходимо да се изнервяш, щетата е такава че застраховката ще я покрие.
– А, главния механик, това е най-дългия преход и е трябвало на рейда по време на престоя да извършат проверката на гайката. Петьо нека бъда откровен, ако аз бях щях да се скарам на капитана и главния механик, на единия за дадения ход, а другия за гайката и двамата бяха уведомени предварително за състоянието на ТКА.
– Не Йоско, всички бъркаме, такава е нашата професия и има моменти, в които трябва да правим компромиси.
Той ми даде един урок и показа че много, много по-добре от мен човекът прекарал стотици часове в машинните отделения, но по време на брегови ремонти е разбрал като човек прекарал същите часове, но на море как се чувстват тези, които мислех, че добре познавам – моряците.
Нещата завършиха с молба към фирмата производител за аварийна доставка на нов ротор / фирмите чакат подобни случаи и бързо реагираха, като обясниха това, което вече коментирах, че нямат комплектован ротор от същата спецификация с компресорно колело от алуминиева сплав а имат един с титаново компресорно колело ,като единствен възможен вариант, но цената ……?/
Материала, който пишеше Петьо
Изкушавам се и ще го направя да споделя още два случая с Петьо!
Първият е свързан с неофициалното раздържавяване на Параходството. Късен следобед на поредното безсмислено съвещание, до мен е седнал доц. Чавдаров, а ние със симпатична колежка отегчени си разменяме разни мимики, на фона на желанието на отделни личности да покажат своето съпричастие към проблемите на работата ни! Типична останка от едно старо време .В един момент Драган ме рита по обувката и ми шепне на ухото:
– Йоско, моля те иди да видиш какво прави нашия общ приятел след съвещанието. А той горкият след близо 30 години по корабите току що си бе купил малко апартаментче до училището.
Съвещанието свърши и аз се отзовавам в неговия дом. Първото нещо което гледам: маса затрупана с изписани листи, над нея кабел, фасунга и крушка. Ядосах се и казвам:
– Петьо, имаш ли дрелка и дюбели за 15 минути ще ти монтирам осветителното тяло, което бяхме му подарили за новото жилище. А той отговори:
– А бе Йоско, я остави тези глупости и да ти кажа какво пиша, почти е готово, ще го нося в София.
Преди тръгването бях уведомен от Драган за какво става дума и казах:
– Петьо, познавам невероятната ти честност, но тук нещата са извън нашето ниво на контрол. Със сериозен тон му обяснявам че случаят надхвърля терена на Варна и му соча тавана. Това е много, много над нашето ниво. Не искам да имаш неприятности и не смятам, че Драган, който между впрочем ме изпрати при теб, ти е казал нещо по различно от това, което аз ще ти кажа. Опитах се да поговоря по темата, но не се получи.
– Не, не аз ще го занеса в София.
Постоях няколко минути казахме си някои общи неща и си тръгнах.
Голяма част от хората в Параходството знаеха какво той пише, но типично по нашенски всеки гледаше сеир. Седмица след това отново, но по друг повод бях в Параходството, беше зима, времето лошо – сняг ,поледица по пътищата, аз със сериозни проблеми на сърцето, а спешно трябва да отида до София за преглед. Реших да мина по канцелариите и да попитам дали някой няма да отива в командировка на другия ден?
Хубаво е още една мъжка ръка в колата. А тя стабилна, топла, като танк. С ръка на сърцето за двата „Москвича“, с които си направих целия бизнес лоша дума не мога да кажа. Трудно се въртеше волана, но когато тръгвахме, знаехме че ще стигнем до крайната дестинация и живи ще се върнем. Всеки възникнал проблем можехме сами да решим. В канцеларията на Петьо разбрах, че той на другия ден също трябва да пътува за София, затова го попитах:
– Удобно ли е да дойдеш с мен случаят е спешен! Без да се замисли даде съгласието си и на другия ден потеглихме. Наближава ме В. Търново и казвам:
– Да хапнем, в Арбанаси на завоя към манастира „Св.Никола“ има хубава кръчма. А и този манастир беше за мен и съпругата ми по-специален от другите, които винаги, когато имахме възможност посещавахме. Като всеки християнин, в сърцето си имам запазено място и за вярата която е крепяла българският народ в най-тежките му дни.
За съжаление, имам неприятни лични спомени от висши свещенослужители и затова предпочитам да отида в манастир и да дам своята лепта на скромните му хора. Та в този манастир се намира една най-обикновена икона на Свети Никола поставена в невзрачна рамка. Ден преди най-голямото ми изпитание в живота, влизайки в манастирския храм нещо ме тласна към нея, а в храма има няколко по красиви икони на същия светец, казах си:
– Това е тя, на която искам да се помоля!
Винаги когато си спомня за деня когато бях между живота и смъртта се сещам за нея. Невероятно бе за околните че него ден оцелях!
От завоя към Арбанаси почувствах че има лед и тежкия волан рязко олекна. Но пустият му мързел, казах си:
– Колата е стабилна и ще ни качи догоре без вериги. По средата на пътя в един момент
тя стана неуправляема и тръгнахме назад към пропастта. Помислих си ще има ли дърво, в което да спрем, въртейки безконтролно волана, колата тръгна в обратна посока и спря.
Слязохме, сложихме веригите и се добрахме до кръчмата. Влизайки видяхме, че до камината има празна маса и седнахме на нея. Петьо ми подаде папка с листи и каза:
– Това е готовият материал, който нося за София. До момента не беше споделил че това е повода за пътуването му.
– Дай да го видя. Той ми го подаде, а аз без да го погледна дадох вид че го хвърлям в камината.
– Не, моля те Йоско, недей.
Аз му го върнах и с това повече до София не коментирахме написаното.
Мина около месец влизам, в неговата канцелария и виждам няколко човека коментират нещо. Не затворил вратата, питам:
– Петьо, какво стана с онзи материал, а другите се усмихват:
– Йоско, нали знаеш как е у нас ?
– Да, да добре знам, а ти ходил ли си в Office 1, и по-точно в края на магазина?
– Защо ме питаш?
– Петьо, в края на магазина има едни кошчета с кабел, които от нещо правят нищо. Това върху което толкова време се мъчи отдавна е на лентички в някой чувал и чака да се превърне отново в бели листи или вече е изгоряло в ромско кюмбе.
Смях от колегите.
– За съжаление Йоско е така.
Той беше болен, сериозно болен, ходеше на процедури и работеше, непрекъснато работеше. Не искаше никого да натоварва с проблемите си, дори своята сестра.
Урок по човечност
И вторият случай преди да Ви пренеса в Аржентина.
Един ден сестра му ми звъни на мобилния телефон, по време на съвещание и каза:
– Петьо е много зле и вчера спешно бе приет в болница „Св.Марина“. Довечера на всяка цена трябва да го взема за София. Можете ли нещо с Драган да помогнете за транспорта. Целият център, во главе с кап. Ц. Цонев, тогава директор прекъснахме съвещанието и започнахме да обсъждаме ситуацията. Директорът каза че ще се обади в Параходството за да уреди кола. Тогава една от колежките сподели:
-Трябва да пътува в линейка. Да се обадим на началника на спешна помощ, ще покрием разходите за линейката .Обаждаме се, отговаря женски глас и обясняваме случая. Пита ни за името и казваме Петър Рахнев. Споделихме че ще заплатим транспортирането, а от отсрещната страна ни задават въпроса:
– Болният има ли нещо общо с проф. Рахнева от София?
– Да, това е нейният брат.
– Не, никакви пари. Голяма част от лекарите в тази болница са нейни ученици и специализанти, в 21,00 линейка ще ви чака пред централния вход. Въпросът е решен.
Вечерта сестра му, моята съпруга и аз отиваме в болницата. Влизаме в стаята и гледам на съседното легло лежи младо момче. В разговора докато подготвяхме Петьо разбрах че е от турски произход от варненско село. Виждаше се, че всяко движение Петьо прави с последни сили, но с усмивка каза:
– Йоско, всичко от моето шкафче прехвърли в шкафчето на момчето, в това число и лекарствата! Момчето беше страшно изненадано и с треперещ глас каза:
– Но те струват стотици левове, а аз не мога да ги платя. Родителите ми са бедни хора. И го погледна с насълзени очи. Настъпи тишина, на жена ми очите и се напълниха със сълзи. Тогава Петьо прошепна:
– На мене вече може би повече не са ми необходими, ти си младо момче.
Урок, истински урок по човечност! Сега, когато правя някакъв дребен жест и човекът с мен ме пита:
– Защо го правиш?
Махам с ръце и нищо не казвам, но винаги си спомням за Петьо!
Слязохме до долу, прегърнахме се, настанихме го в линейката и това беше моята предпоследна среща с него.
Окончателно с голяма група от Параходството го изпратихме след 10 дни в София в църквата „Св. Седмочисленици“. Бог да прости тази честна, добра, изпълнена с човещина морска душа!
Аз съм след тежка операция на сърцето в „Света Екатерина“ идва да ме види сестра му облечена в бяла престилка. Няколко минути след това влиза сестра от болницата и започва с повишен тон:
– Вие коя сте и как влязохте, трябва да излезете веднага.
Проф. Рахнева възпитано се извини стана от леглото и тръгна да излиза. В този момент влиза проф. Начев и като я видя се усмихна и каза:
– Проф. Рахнева, по какъв повод сте тук? Сестрата замръзна на мястото си и започна да се извинява.
Та това бяха брат и сестра Рахневи.
Ако е готина, 100 % ще имаме проблеми
И отново към Аржентина. Сутринта Петьо, беше в отлична форма, закусихме в хотела, погледахме телевизия, прочетохме сутрешните вестници, беше интересна политическа зима.
В ранния следобед се отправихме към летището за полет София-Франкфурт. До първата ни дестинация полета и кацането бяха без проблеми. С усмивка на лицата тръгнахме да слизаме от самолета последни тъй като имахме 4 часов престой за дългия полет. От най-високото стъпало на стълбата виждам мъж и жена полицай проверяват документите, а до тях камионетка. С усещането на изрядни пътници и отворени паспорти стигаме до проверяващите и ето ти изненада, симпатичната дама се обръща към нас с думите:
– Господа, виждам, че искате да стигнете до Аржентина, а защо нямате транзитни визи? Взе ни паспортите и най-учтиво ни покани да я последваме в полицейската камионетка. Останалите пътници вече качили се на автобусите с изненада ни гледат и сигурно си казват:
– Добре облечени от бялата раса, а пък с нередовни документи?
Влизаме в камионетка и виждаме още един като нас, но с различен цвят на кожата. Тръгнахме и след няколко минути се отзовахме в дългия коридор на летищното полицейско управление. Споменът за приятните часове в министерството изпълни главата ми с неприятни мисли. Абе глупак, нали добре знаеш правилото: хубава жена и акуратно свършена работа в повечето случаи са две взаимно изключващи се понятия.
Погледнахме се с Петьо и с усмивка си казахме.
– Утре ни чака полета за София, но няма да е приятно тук да изкараме нощта.
След продължителен престой, от някаква врата излиза симпатичната полицайка с нашите два паспорта в ръка и с усмивка ни казва:
– Господа, имате аржентински визи, това е добре, обяснете ми защо нямате транзитни?
На добър английски Петьо отговори.
– Паспортите ги взехме от нашето министерство и нищо не ни казаха повече.
– Жената ни изгледа озадачено и ни помоли да си покажем самолетните билети и парите с които разполагаме.
Добре че имахме отворени билети за връщане и достатъчно пари.
Петьо и обясни за нашата мисия в Буенос Айрес. Тя ни изгледа с любопитство, пък и ние в тези години не бяхме лоши момчета, с приятен външен вид и ухаещи на европейки парфюми.
-Тръгвайте бързо след мен, защото до края на чекирането Ви за полета има само 30 минути!
Движението ни бе на максимална скорост, през поредица от електронно заключени врати. В един момент с нашата спасителка се отзовахме на входа на транзитната зала и тя каза:
– Ще направя всичко възможно да Ви ударят визите.
След хаоса от хора в крайна сметка стигнахме до гише, където стоеше явно изнервена нейна колежка, а непосредствено до нея, кошара пълна с нередовни пътници. Придружителката ни и каза нещо и подаде нашите паспорти, тя ги взе и с повишен тон започна да говори с нея. Успях само да кажа на Петьо:
– До тук сме, дано да ни върнат в коридора, в кошарата не искам.
Упорството на придружителката ни продължи и накрая колежката с яд ни постави транзитните визи.
Жената ни поведе към мястото за чекиране, бяха останали няколко минути до затваряне на гейта. Носех чанта като за Европа, с няколко измервателни прибора, необходими за работата ни на кораба /по него време нямаше сериозен контрол/ бъркам и с усилие вадя две разкошни копринени кърпички с българска бродерия и флакон розова вода. Спасителката ни категорично отказа да ги вземе. Тогава Петьо и каза:
– Това нека бъде малък спомен за Вас от срещата ни, която ние дълго време ще помним. Тя се усмихна и сподели:
– По изключение ги вземам, бяхте приятни пасажери и с усмивка ни пожела лек полет. Ние с още по-широки усмивки и дълбоки поклони и благодарихме. Двамата с Петьо се погледнахме, явно мислехме едно и също:
– В Европа се намираме. Тогава не предполагахме, че ще дойде време и то скоро да пътуваме без проблеми.
Буенос Айрес и странната вечеря
Полетът до нашата крайна дестинация след междинно кацане в Сан Пауло мина без проблеми. На летището ни посрещна агентът и каза че един ден трябва да изчакаме в хотела тъй като кораб “Мусала“ е на котва в Рекалада. Закара ни в луксозен хотел с отделни стаи. Решихме да вземем по един душ, да поспим няколко часа а след това да се разходим и хапнем. За нас двамата това бе второ отиване в този невероятен град и кратката почивка я приемахме като награда за това, което ни предстоеше. Пуснах телевизора и видях, че предават карнавала в Рио де Жанейро. След освежаващия сладък сън слязохме до рецепцията където ни дадоха карта и ни казаха, че сме съвсем близо до един от прочутите булеварди на града, като ни препоръчаха да се разходим по него. След кратък преход се отзовахме там. Мислите ми ме пренесоха в дните на първото ми идване, когато с уважавания и обичан от много хора от нашата гилдия гл. механик инж. Светослав Юрекчиев се разхождахме в един слънчев, но не толкова топъл пролетен ден по същия булевард. Той беше изпълнен с поток от красиви жени облечени в пролетни рокли и скъпи кожени, не закопчани палта. Имах чувството че се намираме на парад на красотата в наша чест. Вечно галантният и усмихнат гл.механик с лек поклон показваше уважението си към тези невероятни творения на природата – аржентинските жени, а те му отговаряха с приветливи усмивки.
След непродължителна разходка споделих:
– Петьо, не е ли време да седнем и да вечеряме. А той, както винаги мисли за икономия на компанията отговори:
– Дай да си вземем по един сандвич.
– Не, аз поемам сметката ще ремонтирам една турбина в повече. Влязохме в първия ресторант, без да видим че е с азиатска кухня. Поръчахме непознато ястие с месо и по чаша вино. Вечеряхме и на излизане от ресторанта на шега споделих:
– Петьо, месото ми се стори странно, а той – и на мен.
– Почти съм сигурен, че е от четириного познато и на двамата ни животно.
– Стига Йоско, появява ми се неприятно усещане.
На другия ден имахме среща в офиса на агенцията и ги помолихме да се свържат със сервиза на АВВ за евентуален при необходимост спешен ремонт на 2 броя ротори. Като обяснихме че разглобяването и сглобяването ще бъде извършено под наше ръководство с участието на екипажа. Говорихме и с капитана на кораба като му бе казано да се свърже с портовите власти и уточни времето, което ще бъде осигурено като престой на пристанището без двигател. В случая ситуацията бе благоприятна тъй като част от товара трябваше да се вземе от пристанището на Буенос Айрес. Казахме на гл.механик, веднага след заставането на кея да се спре маслената система на ТКА и цялото количество масло да се пусне в сточната цистерна и да се приготвят специалните инструменти за разглобяването на ТКА.
Предварителната информация от кораба
Предварителната ни информация, преди тръгването, от кораба до техническия отдел гласеше: Демонтирахме лагерите на турбините и с опипване на ръка силно седлообразно износване около 1,00 mm и на четирите лагерни шийки. При старт на двигателя се чува шум от опиране на компресорните колела и на двете турбини. Втори ден гл. механик стои на стол между тях? Тръгваме от Бразилското пристанище Витория, но не знаем дали ще стигнем до Буенос Айрес.
След прочитане на радиограмата в Параходството останах без думи. Практиката ми към момента включваше ремонт на над 500 ТКА, от които поне 30 с подобни лагери. Моментната ми реакция бе – не е възможно! Повърхността на лагерите е изключително мека, можеш спокойно с нокът да направиш резка. Лагерните шийки са от стомана с десетки пъти по-голяма твърдост. Не бях се сблъсквал с такъв случай и нямах в този момент готово техническо обяснение. Присъстващите стояхме и се гледахме многозначително. Тогава инж. В. Русев се обърна към инж. П. Рахнев и мен с въпроса:
– Можете ли след ден спешно с Петьо да тръгнете за Аржентина? От София ще си получите необходимите документи.
/Коментар за евентуално четящите този текст млади колеги: констатираното обезпокоително опиране от гл. механик на компресорните колела е нормално понеже роторите под действие на своята маса са пропаднали в резултат от радиалното износване на лагерните шийки. При подобна ситуация в състояние на покой на ТКА колелата са опрели в района на въртящите се въздухонаправляващи апарати /ВНА/ върху дифузорните вставки на въздушните корпуси. За да не бъда апострофиран, от някой ще споделя и това, че подобно нещо не би се получило, ако алуминиевите лабиринтни втулки при диафрагмата, компресорната и турбинната части не са износени тъй като хлабината между тях и вала на роторите е ⁓ 0,4 mm, а между ВНА и дифузорите е ⁓ 1,2 mm. Но в описания случай те бяха силно износени. Тези контакти се получават само при старт или при много силно надлъжно клатене на кораба /в този случай ТКА поради импулсната система на принудително пълнене на двигателя са монтирани надлъжно, т.е. по оста на кораба/. Опирането, за което говори гл.механик е само в момента на старта. Непосредствено след развъртване на турбините започва образуването на масления клин при лагерите и изместването на роторите в радиална посока, т.е. образува се така необходимата хладина и след това шума от контакта изчезва. Във вторият, появата на силни вибрации води до допълнителни радиални натоварвания на роторите, които могат да доведат до разкъсване на масления клин и той да загуби своята носеща способност. Шумовият ефект от контакта между подвижните и неподвижните части ще се чува периодично. Подобни случаи са много, много редки и задължително трябва да има износване на радиалните лагери. При новите поколения ТКА това е изключено, освен ако маслото е с рязко влошени качества – вода, гориво, голям дебаланс на ротора и др. Изненадващо аксиален контакт между колелата и дифузорната вставка впоследствие не бе констатиран, независимо, че и тези лагери бяха силно износени. Тук обяснението е следното: разликата между аксиалната маслена хлабина в лагера и тези между колелото и вставката ⁓ 5-10 пъти, т.е. при първия тя е⁓ 0,2-0,3 mm ,а при вторите ⁓ 1,2-2,0 мм. Ако преходът е бил по-дълъг, резултата щеше да бъде трагичен и тогава щях да говоря за така наречения „катастрофичен отказ“, когато трябва да се сменят ротори и други части на ТКА. Най-често цели ТКА. Щетата тогава щеше да бъде ориентировъчно от порядъка на половин милион долара, а като сложим и минимум месец непроизводствен престой и портови такси… ?
Преди няколко години бях консултант на кораб на чужда фирма с главен двигател 5RTA52U и ТКА VTR564 след катастрофичен отказ, щетата наближи един милион долара. Случаят е описан в https://maritime.global/2019/11/2093/ . С тези отклонения в този разказ исках да изляза извън сухото повествователно описане и да Ви пренеса в живота на морските технически мъже. Не корете стария човек, той го прави с добри намерения, защото днес историите се повтарят и то с много по-големи последствия виж годишните бюлетини на The Swedish club и др. /
Гледам и не вярвам на очите си
Корабът „Мусала“ застана на кей близо до централната част на града. Агентът ни докара до него. Снехме от колата багажа си. Петьо тръгна преди мен стигна до трапа и стъпи на долната стъпенка, която явно не е беше в добро състояние и ми извика:
– Изчакай ще ти помогна за багажа!
Чувството ми от самотните ми детски години ме накара да изпитам усещането, че на този кораб не всичко ще бъде наред. Не си спомням, но вацмана мисля, че не беше там. Оставихме куфарите с личния багаж, а аз за всеки случай взех куфара с инструментите и тръгнахме към кабината на капитана. По канижелите мръсно и неприветливо, влизаме при него, а той стои с явно безразличие от нашето идване. В първия момент приех състоянието му като резултат от евентуално преживяното. Инж. Рахнев го помоли да извика гл. механик. След известно време той дойде в още по неадекватно състояние явно от безсънните нощи прекарани между турбините.
– Петьо започва интелигентно да им обяснява нашата мисия. Това, което виждах започна да ме притеснява. Нямаше никаква реакция. Не можах да обуздая моят, често вредящ ми темперамент и рязко се намесих в разговора:
– Ние сме изпратени от ръководството на Параходството със задачата която току що Ви обясни суперинтенданта .Корабът в изправно състояние и товар трябва да се върне до България. От този момент до слизането ни от него най-старшият тук е суперинтенданта, разбрано ли е господа възпитаници на Морско училище? Пълно съдействие за да изпълним нашита задача. В този момент заговори отново инстинктът ми на старшина на рота и ръководител на малък екип във фирма, който бе ме научил, че приятелските компромиси не са най-доброто в критични ситуации. Това ме спаси месец преди завършване на училището от сериозен проблем, в който ме бяха вкарали не по-моя вина. Така бе и по време на ремонта на над 2000 ТКА, когато трябваше да бъда рязък и безкомпромисен дори при недостатъчно точно издадени разпореждания. Това ми позволява днес с чиста съвест да кажа: нито един път не съм подвеждал момчетата, които тръгваха в морето и роторите на техните ТКА не са спирали да се въртят. Позволих си още:
– Шефе, след 10 минути аз съм в машината, момчетата от командата да са там. Започваме!
– Йоско, след като се запозная с другите проблеми на кораба идвам да се включа в ремонта на ТКА, каза инж. Рахнев.
Главните двигатели на цялата серия кораби 662VT2BF-140 а ТКА VTR500. Интересно е че основната част от тях бяха с търкалящи, а 2 бр. с плъзгащи лагерни възли, като единият бе „Мусала“.
Вторият механик бе организирал подготовката за ремонта, за която предварително бяха вече уведомени. Започна разглобяването на четирите лагерни възела. След демонтажа на първия лагер прокарвам ръка по вала и оставам като вцепенен, типичен случай на посоченото в радиограмата седлообразно износване. Тогава си спомних обясненията за видовете износвания при плъзгащите лагерни възли от един незабравим преподавател по кораборемонт кап.1 р. инж. Цеков. Имам скъп спомен от последната лекция при него и от първото ми за петгодишния престой в училището сядане на първия ред банки в най-хубавата зала на Морско училище – зала №1. Ако тогава някой ми бе казал:
– Младо, летящо в красивите облаци момче ти след пет години ще изнесеш една от първите си лекции в тази зала, щеше да се изсмееш и да му кажеш:
– Ти добре ли си, и не ме ли бъркаш с някой друг ?
До днес /52 години/ пазя изписания от двете страни лист от лекцията, свързана с ремонта на корабните винтови и с подпис на кап.1 р. инж. Цеков Той отдавна не е между нас Бог да го прости. За съжаление тогава явно съм проспал част от лекцията за износванията и причините за тях. Така се получаваше много често и с други лекции, ако те бяха първите два часа в понеделник. Дявол да го вземе в този пети курс след отпуска много бяхме изморени и ни се спеше, спеше. Защо ли….. ?
Да ме извинят тези които съм учил, ако съм го правил по време на ранните сутрешни лекции в дните след отпуск да съм спирал говоренето и изкомандвал:
– За заспалите стани! Просто оставях момчетата да си поспят, защото аз няколкократно съм скачал при подобни команди, а и неприятен е смехът на останалата част от залата.
Вторият, третия и четвъртия лагерни възли същото положение. Веднага си казах, причината е една обща. Проклетото масло. Посегнах да демонтирам капачката на единия от филтрите и тогава третият механик, симпатично младо момче, наскоро се качило за първи път на подобен кораб ми каза:
– Йоско, /винаги съм се чувствал по-добре с това обращение/, мрежещата част на всички филтри по разпореждане на главния механик, поради непрекъснатото им замърсяване е била изкарана и така се е карало?
Кръвното ми налягане се покачи, а на разговора присъстваше и инж. Рахнев, току що приключил предварителния оглед и бе дошъл да се включи в разглобяването на ТКА.
– Искам да слезем до сточната маслена цистерна!
Слизаме долу и гледам и не вярвам на очите си на маслопоказателното стъкло 1/3 вода и останалото масло, като за учебник! Вечерта е станало т.н. гравитационно разделяне на водата от маслото. Поглеждам дренажния кран и отново изненада, около него образувала се топка от морска сол с големината на яйце от щраус. Не може да се помръдне . Погледнах в очите третия механик, главният не беше слязъл в машината, впоследствие в кабината му го заварих да плете мрежа? Беше излишно да обвинявам младото момче, което скоро се бе качило на кораба. Впоследствие и до днес той е един от много добрите технически суперинтенданти.
А сега и за причината за седлообразното износване на лагерните шийки. Това е от силно осоленото масло. Установи се че има пробити тръбички на водомасления охладител, който на тези кораби използваше задбордна вода, а така също на пристанища се е спирала и маслената помпа. Хилядите кристалчета морска сол от маслото преминаващо, особено в областта на масления клин са се впили по бабитната повърхността на лагерите и образували подобно на шкурка лагерна повърхност, която се е триела по повърхността на стоманените лагерни шийки на роторите, които са се въртели с честота над 10 000 minˉ¹. А защо седлообразно, а не цилиндрично износване на повърхностите? Спомнете си за лекцията по хидродинамика за разпределението на налягането в масления клин!
При тръгването от Параходството указанието към инж. П. Рахнев бе:
– Сменяш главния механик, ти връщаш кораба, а Йоско с него и на негови разноски се прибира със самолет в България.
Бях повече от сигурен, че това инж. П. Рахнев никога няма да го допусне и така стана впоследствие.
Демонтирахме роторите, разпоредих се да изчистят гравитационната и сточната цистерни, и да налеят ново масло.
Ще бъдем доволни на 7 000 USD
До обяд двата ротора бяха демонтирани. Пристигнаха представителите на сервиза на АВВ, прегледаха състоянието и казаха, че са готови да ги вземат със себе си. Куриозното бе, че трябваше да ги изкараме през светлика на машинното отделение и да минат над антените на кораба. Липсата на стационарни кранове ни притесняваше, но специалистите от сервиза приятно ни изненадаха като само след 30 мин. пристигна автокран с подходящата стрела. Фотоапаратът, който носехме от БМФ беше “Polaroid” и снимките за архива не станаха добре, но още пазя няколко от тях, като най-впечатляващата бе вертикалният ротор над антените, на фона на високите сгради на Буенос Айрес. Колегите от сервиза обещаха на следващата вечер всичко да бъде готово и че ще дойдат да ни вземат за да приемем извършеното. Останахме изненадани тъй като работата бе твърде обемиста. На въпроса ни:
– Наистина ли ще бъдат готови? Те отговориха утвърдително и не казаха че ще работят цяла нощ, да не се безпокоим.
Техническата работа по роторите беше сериозна и включваше: демонтаж на ВНА, компресорните колела и диафрагмите, микробластиране на тези детайли и лопатките на турбинните колела, възстановяване на лагерните шийки, изправяне и подмяна на част от металните лабиринти на вала и доставка на два комплекта лагери и лабиринтни втулки, сглобяване на роторите и динамичното им балансиране.
На другата вечер в предварително уточнения час те пристигнаха. Тръгнахме към техния сервиз, който се намираше на значително разстояние от кораба. Пристигнахме и ни поканиха вътре. Изненадани с Петьо се спогледахме и не вярвахме, че за това кратко време е направено това, което обещаха. Роторите бяха поставени на стойки, всичките детайли светеха от чистота, а диафрагмите боядисани със специфичния червен цвят на новите ротори на АВВ. В този момент ме интересуваше само един размер „А“, той гарантираше безпроблемния монтаж, който трябваше да извършим. Отворих куфара със специалните измервателни инструменти и взех японския дигитален дълбокомер на фирмата „Mitutoyo“. Беше средата на 90-те години и те сравнително рядко се ползваха по сервизите, а за у нас той бе нещо, което винаги в машинните отделения гледаха с удивление. Днес тези дигитални прибори са навсякъде. Той, заедно с дигиталните шублери на същата фирма имат история, до ден днешен те се намират в същия отдавна не луксозен куфар и вярно служиха на мен и екипа повече от 30 години!
Колегите с изненада ни погледнаха, че проверяваме точно този размер, който не фигурира в техническите инструкции, а в сервизните такива и то с дигитален прибор.
– Господа, заповядайте да се почерпим и оформим документите. Влязохме в офиса, почерпихме се и Петьо, попита човека който трябваше да разпише документите:
– А каква е цената за направеното? Шефът на сервиза ни погледна и каза:
– Нали сте наясно, че това бе извънредна работа? Ще бъдем доволни на 7 000 USD.
Тогава погледнах Петьо и му казах:
– Разпиши им за 7 500 USD, ако е необходимо аз ще обясня в Параходството защо. Поискай от тях утре , ако е възможно в 06,00 роторите и крана да бъдат при нас и ни окажат необходимото съдействие за пускането им в машинното отделение.
Шефът на сервиза ни погледна с благодарност, понеже знаеше, че сами ще си сглобяваме ТКА, като това трябваше да приключи в ранния следобед на другия ден и ни попита:
– Необходима ли Ви е някаква помощ?
Благодарихме, стиснахме си ръцете и ни отведоха към неприветливия кораб.
Как ли би реагирал адмирал Дичо Узунов?
Какво друго да кажа ?
До момента, и в следващите повече от 40 години не бях виждал такова чудо. Кабините в които бяхме настанени мръсни, чаршафите и одеялата без коментар и върха приборите в салета не стигаха.
За да не бъда преднамерен в отношението си към двамата най-големи на кораба, ще посоча още нещо. Бяхме в кабината на капитана, когато на кораба се качи консулът ни в Аржентина г-н Максим Гайтанджиев. Човек с интелигентна външност, елегантно облечен, идеално избръснат, излъчваш приятния мирис на чистота и парфюм. Капитанът, кабината му, камериера и чашките за кафе? Спирам, не мога да коментирам повече. /Бог да го прости как ли би реагирал адмирал Дичо Узунов, ако беше на моето място?/ Разбра че идваме от България и започна да ни разпитва за обстановката. Тогава се сетих за книгите които бях купил от площад “Славейков“, извиних се и слязох до кабината, взех ги и се върнах. Подадох му ги с думите:
– Господин консул, това е малък подарък от нас. Той многократно ни благодари и ни предложи визитната си картичка и ако имаме време да ни разходи и покаже забележителностите на града. За огромно наше съжаление това не бе възможно, сърдечно благодарихме и излязохме от кабината.
Компотът и турбините
Сутринта преди да стана чувам шум, скочих погледнах си часовника- 05,45 часа приближих се бързо до филистрина и виждам крана, който пуска фиксиращите си лапи. Набързо облякох гащеризона. Излизам на палубата, а Петьо облечен и готов за работа.
– Йоско, казах на старши камериера да ни подготви по един сандвич и предлагам да ги изядем в машинното отделение.
С изненада констатирах, че лично шефът на сервиза беше дошъл и ръководеше операцията с роторите. След пускането им в машинното отделение, той дойде при нас и за втори път ни попита дали нещо ни е необходимо? Казахме,че всичко е ОК. За втори път си стиснахме ръцете и се разделихме като не очаквах, че след 8 часа отново ще се видим.
С активното участие на машинна команда, но без участието на най-старшия механик монтажът вървеше нормално, до момента, в който трябваше да центроваме аксиалната маслена хлабина на втория ТКА. При новите поколения големи ТКА: TPL, TCA и др. е изключено да се попадне в такава ситуация
Така се получаваше понякога при по-старите ТКА след продължителна експлоатация, а тези които правихме бяха работили близо 30 години.
Обърнах се към боцмана:
– Боцмане, моля те донеси ми латун. Той се засуети, погледна ме виновно и каза:
– На кораба нямаме.
Възкликнах: „отлично“, не очаквах друго. От него момент в прословутият ми куфар винаги имаше различни дебелини латун.
– Тогава, моля те кажи на камериера да донесе два компота. След няколко минути камериерът идва с две купички с компот. Само казах „..оф…“, моля те донеси ми буркани с компот, но с капачките. Той ме изгледа с лека усмивка. Какво ли си помисли?
– И този за два дена го хвана желязото.
Донесе бурканите и започнах внимателно да свалям капачките, изрязах периферната част и премерих дебелината, леко усмихвайки се мислено си казах „И Господ е турбинист“, бяха минали само няколко месеца от незабравимото лято на 1994 год. и преди това от мача с Франция. Десет години по-рано с Героя на социалистическия труд имаше такова понятие Йордан Няголов, една много положителна и добре познаваща ТКА личност, за която също съм длъжен да напиша за съвместните ни технически изпълнения, трябваше да летим за Цюрих и от там да отидем с влака до Баден. Полетът закъсня, а ние бяхме в малката транзитна зала с двайсетина човека на тогава единствения терминал на летище София. Имаше бар и кръгли масички за правостоящи.
– Даньо, какво ще кажеш да пием по водка? И двамата бяхме „много сериозни“
пиячи, а пък и чувствахме притеснение от предстоящото пътуване. Поставихме чашите на най-близката масичка и минута след това към нас се приближи известният и незабравим спортен коментатор Николай Колев.
– Момчета, удобно ли е да си изпия и аз водката с Вас? Останах силно изненадан и се огледах, тогава разбрах, че ние не се вписваме в околната среда. Този уважаван от мен мъж за невероятните си и интелигентни спортни коментари излезе, че е и Човек. Разпитани от къде сме за къде пътуваме и по какъв повод. Като разбра, че сме от Варна той изненадано сподели, аз съм почти варненец роден съм в село Казашка река. Сега често пътувам в този район и минавайки след Синдел посока Юнак виждам табелата при отклонението за това село и си спомням за него. Близо половин час говорихме, обясни ни, че отива в Цюрих да коментира мач. Качихме се в автобуса, той застана до нас и ни попита:
– Ако имате някакви притеснения, кажете ще Ви помогна?
Учудено го погледнах ,този човек, с такава известност да ти предложи помощ? Казах, че имаме точно описание на часовете на тръгване на влака, междинните и крайната спирка. Кацнахме на летището в Цюрих, мина с нас през контролата и ни отведе до ескалатора, като обясни, че долу са пероните. Стиснахме си ръцете и се разделихме с взаимни пожелания.
Взех отпечатък и започнах да изрязвам необходимата форма от капачката за да получим желаната ни маслена хлабина. Съсредоточен в работата не видях кога е слязъл в машинното отделение отново шефа на сервиза на АВВ. Чух думите на Петьо към него и се обърнах, като го погледнах с голяма изненада. Той ме погледна с усмивка като видя двата буркана. Предложи веднага да отиде до сервиза и донесе латун, отклоних предложението му. Постоя известно време, стиснахме си вече наистина приятелски ръцете и окончателно се разделихме. Впоследствие на много от лекциите на кандидатите за главни и втори механици казвах:
– Ако имате проблем с ТКА в Буенос Айрес сервиза и екипа са отлични специалисти и най-важното хора, които ще Ви помогнат.
Двата буркана стояха самотни в страни. След центровката и на втория ТКА, въздъхнах и попитах:
– Момчета нали заслужаваме с инж. Рахнев по един компот. Петьо срамежливо ме погледна и не посегна, а аз за първи път през живота си с върховно блаженство изпих до дъното течността на единия от тях, така както някога правихме с металните напълнени с компот от сливи и ябълки купички в Морско училище .
Вторият ми в живота компот, който изпих с подобно усещане беше от дюли и ми донесе в болницата при описаното по горе посещение проф. Рахнева. Стоеше в болничното ми шкафче, което беше пълно с разни видове купешки сокове гарнирани с консерванти и какво ли не още. През деня бях изпил един от тях, но вечерта устните ми се напукаха и страшно ми се пиеше нещо сладко, но коремът ми бушуваше и тогава се сетих за компота.
– Още веднъж, Бог да те прости проф. Рахнева ти ме спаси в него момент!
И един житейски съвет никога след сериозна операция не пийте сокове или газирани неща, само вода, вода или сок от домашен компот.
Нямаше „Engine Team and Resource Management”, но имаше истински морски екипи
Предчувствах че ни предстоят приятни моменти, но те бяха само за мен т.к. за инж. Рахнев имаше още работа. На другия ден корабът отплава за Росарио. Имаше указание от Параходството до там да бъдем на борда за да не стане нещо непредвидено. Голяма част от вечерта прекарах на летния мостик, като се любувах на отразената от ярко светещата луна повърхност на река Парана, десетките и криволичения и обсипаното със звезди аржентинско небе. Съжалявам,че Петьо пишеше отчет.
Неделната сутрин също бе невероятна. По вече широката река яхти, скутери, компании по брега и красота, много красота в бански костюми. В един момент гледам подминаваме кораб “Бузлуджа“. Обадих се на Петьо, а той беше пропуснал да ми каже, че е там. Отидохме на мостика и по УКВ-то се свързахме с капитана и гл.механик, оказа се моя дипломант инж. Черньо Чернев. Бог да прости това изключително интелигентно и технически грамотно момче с тих и благ характер. Получихме покана вечерта да им гостуваме.
Пристанахме, имахме една свободна вечер на другия ден трябваше с такси да пътуваме за Буенос Айрес. Привечер двамата се отправихме към м/к “Бузлуджа“.
Качихме се по изправния трап и на палубата ни посрещнаха капитана младо момче и гл. механик. Разведоха ни из кораба и машинното отделение. Това което видях ме порази, всичко боядисано, свети от чистота. А, корабите бяха “sister ship”. След обиколката в приемния салон на капитана ни чакаше нова изненада: маса с бяла покривка, отрупана с какво ли не и ст.камериер в униформа!!! Ние за този кораб не бяхме направили нищо! Подобни посрещания съм имал на няколко места, но ги оставям за други път и те са свързани с технически проблеми при ТКА.
Преди да завърша с тези два кораба искам да кажа две думи за хората с които работихме и ни посрещнаха. За втория и другите механици, мотористите и фитерите от м/к „Мусала“.
– Благодаря Ви момчета, достойно се представихте! Без Вашата помощ нещата нямаше как да завършат добре. Благодаря Ви за това ,че по него време нямаше „Engine Team and Resource Management”, но имаше истински морски екипи. Надявам се ,ако съм жив да чувам повече за такива неща. А за капитана и гл.механик на м/к “Бузлуджа“:
– Благодаря Ви г-н Капитан за образцовия кораб и невероятното посрещане /опитът ми да си спомня името Ви бе неуспешен, нека бъда извинен/.
Винаги през годините съм чувствал уважение от страна на екипажите в това число и от капитаните на корабите, които съм посещавал с цел ремонт. За повече от 40 години почти нямаше кораб от Видин до Созопол на който да не съм се качвал. Само на м/к „Мусала“ и още един кораб съм си позволил с капитана и гл.механик да се отнеса грубо. Но, при втория случай капитанът и главният механик бяха от чужда държава, като последният бе с купена диплома. Българският корабособственик на този кораб добре си спомня този случай.
Спокойно, на борда е най-добрият авиоинженер на компанията
На другия ден, сутринта тръгнахме от Росарио с такси за Буенос Айрес След пристигането в офиса на агента първата ни молба беше да ни сменят полета. Не, повече не през Франкфурт. Предложиха ни през Цюрих и с удоволствие приехме, но бяхме забравили за онази „приятната среща“ в министерството. Прекарахме останалите часове до сутрешния ни полет из улиците на незабравимия град и накрая се отзовахме на борда на самолета.
С облекчение от предните дни и тъга за Буенос Айрес нашият самолет започна да набира височина към първата ни спирка Сан Пауло. В един момент с Петьо се погледнахме и той ме запита:
– Йоско, нещо не ти ли прави впечатление?
– Не, но ако не се лъжа нещо пилота по-бавно набира височина, а бе и на мен така ми се струва. Засмяхме се и зачакахме момента, когато ще ни сервират бадемите и чашата с уиски която бяхме решили да я изпием за да бъде завръщането по вода.
До Сан Пауло полета за нас мина нормално, за екипажа не знаем, но преди кацането капитанът по транслацията сподели, че след приземяването трябва да слезем в транзитната зала и да изчакаме няколко часа, защото имало малък проблем.
В залата ни чакаха със сандвичи и безалкохолни. Основната група от пътниците тръгна в неясна посока в транзитната зала и ние след тях. Стигнахме до бюрото на швейцарските авиолинии и настъпи хаос. Ние се оттеглихме и седнахме, явно за нас пътят беше един-борда на самолета.
След като стояхме близо пет часа ни поканиха отново да се качим за полет, но за изненада част от пътниците ги нямаше. Ново съобщение на капитана:
– Драги пътници, имаше малък технически проблем, на борда с нас е най-добрият авиоинженер на компанията. Всичко в момента е наред и ще излетим.
Някой от пътниците станаха и започнаха нервно да дърпат личния си багаж. Стюардесите половин час ги убеждаваха и накрая от пилотската кабина излезе капитанът.
– Господа успокойте се всичко ще бъде наред и ние ще кацнем в Цюрих. Настъпи тишина, хората започнаха да сядат по седалките, а той с подкупваща усмивка отново каза:
– С Вас явно ще летим до Цюрих. Полетът мина спокойно. При приземяването, аплаузите за екипажа, бяха невероятни имах чувството, което след години изживях на коледен концерт в Ла Скала, когато основен изпълнител на вечерта бе световно известната българска оперна певица Красимира Стоянова. Десетки пъти съм летял на много дълги дестинации и е имало, какви ли не ситуации, в това число пропадане на огромен самолет над Тексас с не много приятни последствия за някои и по-малки за мен и съпругата ми. Мой добър приятел, водещ авиоинженер и анализатор на инциденти с авиационна техника по този повод сподели:
– Не се притеснявайте, това чудо на техниката е толкова сигурно, колкото това на което Вие работите.
Пожеланията ми към младите момчета които обичат морската професия са за попътен вятър и без проблеми с турбокомпресорните агрегати.
Тази история ще завърша слушайки любимата си песен по стихове на Пол Анка в изпълнение на Elvis Presly по време на неговия концерт през 1973 год. в Honolulu на Hawaii / My Way – Elvis Presley – YouTube / Ако прочетете това писание до края, направете същото като мен и Вие няма да съжалявайте, уверявам Ви!
За Maritime Global
Maritime Global се реализира по моя идея и изпълнение, с доброволен и безвъзмезден труд, в личното ми свободно време и се финансира изцяло с лични средства от мен. Всеки, който има желание да публикува материал или да съдейства по друг начин за развитието на сайта, нека се чувства свободен да се свърже с мен.
